27.01.14

            Кой се опитва да приватизира българската външна политика? За какво говорят самостоятелните дипломатически инициативи на български депутати?

След осем месеца управление на кабинета „Орешарски“ неговите външнополитически извън Брюксел все още са ограничени и скромни. За разлика от своя предшественик Борисов, който към края на първата година от управлението си беше обиколил всички големи европейски държави,  сегашният премиер може да се похвали едва с три приглушени визити в Азърбайджан, Румъния и Китай. Вярно, външният министър Вигенин успя да посети повече европейски държави от своя премиер, но и той трудно може да се сравнява с предшествениците си Калфин и Младенов, които още в началото на мандатите си вече бяха гастролирали почти навсякъде в Стария континент, както  и в редица столици извън него. Вероятно притеснени от образувалия се външнополитически вакуум, депутати от 42-рия български парламент решиха  жертвоготовно да поемат инициативата по неговото запълване в свои ръце и преминаха към действия.

Между приятното и полезното

Изпреварвайки нетърпеливо гласуването на бюджета и зимната парламентарна ваканция още  през декември смесена депутатска група от партия „Атака“ отлетя на официална визита в Куба. Там, някъде между плажните удоволствия и прочутото „Дайкири“,  членовете й успяха да осъществят „важни политически контакти“ в кубинския парламент, да се запознаят с „детайли от избирателната система на страната“ както и да видят лично  „напредъка в обновяването на икономическия модел на острова“. Дипломатическият рейд на ентусиазираните народни представители изненада искрено не само българските избиратели, но и председателя на НС Михаил Миков, тъй като те научиха за външнополитическата мисия до „Острова на свободата“ от появилите се в интернет плажни снимки по бански на членове от делегацията.

И сам войнът е войн!

Въодушевен от успеха на соловата акция на Атака в рисковите води на дипломацията храбро се гмурна и депутатът от „Коалиция за България“ Страхил Ангелов, който на собствени разноски реши да се самокомандирова в размирния Дамаск. За състоялите се „съдържателни“ разговори с председателя на сирийския парламент и други протоколни  прояви на народния представител, неговите съпартийци от БСП, МВнР и отново самият председател на НС Миков  разбраха пост фактум и то не от друг, а от… телевизията на Башар Асад, която с пропаганден устрем побърза да информира света за международните контакти на режима с високопоставен представител на официална София.

Дипломатическа или бизнес самодейност?

Соловите дипломатически акции на български депутати не приключиха дотук. Само преди дни от Тайван се завърна поредната импровизирана делегация, съставена от по един представител на „Коалиция за България“, „Атака“, ДПС и БСП, които освен задължителните парламентарни контакти, са успяли да осъществят срещи в университетските среди и най-вече разговори с представители на бизнеса. Вярно, този път екипът е бил изрично  предупреден от парламентарният председател Миков за сложните дипломатически отношения между Китай и Тайван, но въпреки неговата забрана да пътуват те все пак заминали за Тайпе. Което принуди външният министър Вигенин да определи подобни прояви като „надхвърлящи допустимите рамки на водената от България политика до момента“ и да прикани г-да депутатите да се консултират с неговото ведомство преди подобни визити в чужбина.

Дай пари, дай пари!

Все пак аматьорски ли са соловите депутатски пътешествия в Куба, Сирия и Тайван, или само изглеждат такива?

Борис Станимиров, политически анализатор от ДСБ, е категоричен, че  външната политика в една сериозна държава като правило се координира и насочва от нейното Външно министерство, а действията на депутатите са демонстрирали  изпускането на контрола от страна на външния министър и неговия екип върху дипломатическата активност на парламента. „В най-добрия случая тази съгласуваност изглежда аматьорска, но аз се опасявам, че зад всичко това може да се крие нещо по-опасно!“, предупреждава Станимиров.  Според Димитър Бечев от Центъра за либерални стратегии в случая става въпрос за непредсказуемост и изолация на България. „Въпросните депутати се чувстват комфортно на изток,  мислят си, че прословутите пазари ще се отворят за тях и най-вероятно се ослушват за процент, защото така действа бизнесът в такива региони. В съвременната икономика трябва да си конкурентноспособен, нужно е  да произвеждаш стойност. Със задкулисни договорки можеш да успееш в подобни на България държави, но на световните пазари трудно можеш да пробиеш“, отбелязва  Бечев.

Театър на сенките?

„Преди всичко съвременната държава трябва да води предсказуема вътрешна и външна политика. В България се  променят данъци, инвестиционният климат не е добър, а  повечето страни, дори и нашите партньори не могат да бъдат сигурни какво всъщност планират управляващите, какви са техните намерения. Това е част от цялостното задкулисие на страната в момента“, пояснява от своя страна Николай Василев от международния отдел на  БЗНС.  „Вярно,  ние отдавна сме снели доверието си от депутатите на БСП, ДПС и Атака, за нас те са символ на това задкулисие. Какво обаче търси депутат от ГЕРБ в групата ходила в Тайван? Знае ли за това Бойко Борисов или не, с негово съгласие ли е осъществено въпросното пътуване? Всичко това ни кара да мислим, че в сегашното НС съществуват неясни връзки, обхващащи както управляващите, така и опозицията“, е категоричен земеделецът.

Приватизираната външна политика

Димитър Бечев е убеден, че синхрон между МВнР и парламента трябва да има – в днешно време вътрешната и външната политика са свързани и международните отношения не могат да бъдат изолирани. „Поне на теория парламентът представлява гражданите, така че той би следвало да легитимира единната национална външна политика на страната.  В България тази връзка е разбита. И в това се корени проблема, който води до подобни солови аматьорски прояви – едни ходят до Тайван, друг отива на крака при Асад и го показват по сирийската телевизия, трети проучват „демократичния“ опит на Куба от плажа Варадеро. Както всичко в държавата вече е парцелирано за лична употреба, това изглежда това се случва и във външната политика“, констатира  горчиво политологът Димитър Бечев.

16.01.2014

Реанимираното движение на бившия президент Георги Първанов „Алтернатива за българско Възраждане“/АБВ/ и решението му да състави паралелна с тази на БСП листа за евроизборите предизвика дълбинен трус в лявото пространство. За мотивите и ефектите на започващия разкол и ролята на бившите тайни служби в него говорят  трима познавачи на процесите в българската левица:

Сегашният спор не е разцепление и няма да бъде, защото БСП е създадена така, че да не може да се раздроби. Тя обединява всякакви повече или по-малко успешни фракции, в нея може да се влиза и излиза, и всичко това  е факт от 1990 година насам, когато бившата  БКП се превърна  в социалистическа партия, обяснява политоложката доц. Мария Пиргова от Софийския университет. За разлика от наследниците на другите компартии от социалистическия период, БСП не се разцепи, не роди автентична комунистическа партия, а само остави такава фракция в редиците си. В орбитата й  кръжат и други политически субекти – прагматични, комсомолски, про- и антируски, про- и антизападни, всякакъв вид лобита – просто говорим за един конгломерат от леви идеи, за формация, създадена да се топи като снежна топка, но не и да се цепи. Ето, самият Георги Първанов и  неговата АБВ обявявиха, че няма да напускат БСП.  Защо? Не защото нямат финансов потенциал или им липсва желание, а защото не разполагат с идеен потенциал и електорат, който да ги последва, си отговаря Мария Пиргова.

Междувидова политическа конкуренция

Случващото се днес с АБВ е експеримент, смята от своя страна Димитър Гронев, политически анализатор на БСП. Ето, в първите години на прехода от БСП се отдели т.нар.“Обединение за социална демокрация“ и неговите членове тогава твърдяха, че извън партията имало незаета територия, която можела да се оспорва, че там въздухът бил „по рядък“ и се дишало по-леко. „Светлосините“, както ги наричаха тогава в червените партийни среди, не получиха подкрепа на изборите и не друг, а БСП се наложи да заеме тяхното лявоцентристко място в парламента. Дали сега ще се случи нещо подобно, дали ще има „разширение“, за каквото пледира едната страна в доста изострената дисуксия, предстои да се види. Но всичко трябва непременно да се прекара през филтъра на конкретната ситуация.  Онова, което в миналото не е станало, днес може  да се случи, така е в политиката, размишлява анализаторът, популярен като „Червеният шаман“ на левицата.

От своя страна професорът по конституционно право  и депутат от БСП в 36-то и 40-то НС Георги Близнашки е категоричен, че  сегашния конфликт между лидера на БСП Станишев и бившия президент Първанов отдавна е трябвало да избуи на повърхността, но е бил прикриван. Друг е въпроса, че вътрешнопартийните проблеми се поставят тогава, когато БСП отново е на власт в рамките на една странна коалиция и това й създава твърде много ядове. Най-лошото обаче е, че всичко опира до една откровена борба за власт, макар че драмата, която евентуално ще се разиграе вътре в БСП може в крайна сметка да се окаже  и от полза за обществото, смята юристът.

Неосталинистките практики

Какво лежи в дъното на разкола в БСП, обаче – идейни различия, личностни амбиции или неудържими стремеж към властта в бъдеще?

Нито Първанов, нито Станишев са визионери, сиреч носители на едни или други идеи, ценности, принципи. Това са еднотипни политици, за които властта е своеобразна самоцел, коментира проф. Близнашки. Във всички случаи тяхното поведение не може да бъде дългосрочна социалистическа кауза, то се ръководи от конюнктурни съображения, които опират до една доста груба борба за власт. Неслучайно езикът  използуван от кръга на Сергей Станишев е толкова брутален и напомня за времена, когато за подобни действия са били разстрелвани хора. С други думи се връщаме към една неосталинистка реторика! Което за пореден път показва, че БСП не е извървяла пътя на своето обновление.

Димитър Гронев припомня  събитията в Португалия по време на т.нар. „Революция на карамфилите“ през 1974 г. когато  Алвару Кунял и Марио Суариш, единият шеф на комунистите, другият на социалистите, иначе чудесни приятели, се скарват жестоко и оттогава до днес между техните партии няма никакво взаимодействие. Това би могло да бъде едно от възможните последствия  и у нас, но то едва ли ще е същото, защото причините за конфликта са много по-дълбоки, смята Гронев. Не знам дали случващото се в БСП е точно схизма, но тревожното е, че българският гражданин отново е твърде объркан, допълва  Мария Пиргова. На силни атаки е  подложен  демократичният модел в страната, управлението на ГЕРБ унищожи не само авторитета на институциите, но и самите тях, а връщането към институционализма в една страна е много трудно. И какво се получава –  гражданинът желае да види държава, но вместо нея той отново става свидетел на някакви лични битки, коментира политоложката.

Партийните ДС-кукловоди

Има ли намеса на тайните служби – някогашните и сегашните – в опитите за фрагментиране на БСП, все пак бившият президент Георги Първанов беше осветен като агент на ДС с псевдонима „Гоце“?

Нямам конкретна информация за игри на службите сега, пояснява Димитър Гронев, но сред партиите винаги е имало, има и ще има хора, които разполагат с богата информация. Факт е, че всяка уважаваща себе си партия по света разполага със структура, която се доближава по функции до тайните служби. Подобно на банките, така и партиите има свое политическо разузнаване. От друга страна сериозните формации правят досиета както за политическите си опоненти, така и за своите знакови, перспективни, действащи лица със съответните психологически характеристики към тях- те обикновено им трябват за изборите. В което няма нищо лошо, по-скоро се демонстрира добро професионално ниво, казва Гронев.

Мария Пиргова определя действията на тайните служби  като „политическо инженерство“. В момента тяхната роля прозира в  раждането на нови партии и инфилтрирането на стари играчи, които действат по познатия модел в тях. Ако все пак някой е свързан с някого от задкулисието, това ще са различни фигури, защото България загуби секретните си служби  на държавно равнище, смята политоложката.

За разлика от нея  проф. Георги Близнашки твърди със сигурност, че сегашното положение в левицата е резултат от намесата на създаденото през 1997 г. „Движение за единство и развитие в БСП“, по-известно като “генералското движение“. Неговата поява всъщност беше неприкрит опит на остатъчните структури на ДС да овладеят  и бившата комунистическа партия. Затова двете основни фигури в сегашния спор със сигурност имат своите зависимости от това задкулисие. Макар сега всичко да е  значително по-сложно, всички ние сме много „задължени“ за интервенцията на „генералското движение“ – тези хора и днес продължават не просто да задават тона, а и да диктуват развоя на събитията в страната! Това е крайно неприемливо за една демократична европейска държава, все пак, констатира с горчивина известният юрист.

14.01.14 Само дни преди публикуването на отложения с година и половина мониторингов доклад на ЕК по т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка /МСП/, външният министър Кристиян Вигенин се оплака, че фокусът на наблюдението бил съсредоточен „единствено и само“ върху България и Румъния, обвини европейските държави, че не са „дотам перфектни, за да оценяват само нас“ и предупреди, че въпросът за отпадането на механизма щял да бъде поставен пред следващата нова  ЕК.

Реакцията на г-н Вигенин подсказва, че той вече се е запознал с последната чернова на доклада и видяното там не му се е понравило никак. Вероятно са му били отказани и обичайните редакционни поправки в текста, с които засегнатите страни обикновено се опитват да поизгладят критиките в последния момент. По всичко личи, че подобна горчивина са изпитали и вицепремиерите Заниаида Златанова и Цветлин Йовчев, които в началото на декември се опитаха лично да омилостивят за текста на доклада генералната  секретарка на ЕК Катрин Дей в Брюксел, но едва ли са постигнали някакъв успех. След краткия си разговор с председателя на ЕК Барозу през октомври, самият премиер Орешарски призна, че документът вероятно щял да съдържа „критични бележки“, но той гледал на него като на /забележете термина!/ „отправни точки“ за реформи в цялостната система на правосъдието и вътрешния ред.

Имагинерните реформи на властта

Естествено реформите, препоръчани в доклада на ЕК през  лятото на 2012-та  не бяха подхванати от правителството на ГЕРБ, а и едва ли сегашният кабинет е имал намерение въобще да се занимава сериозно с тях. Неразкрити от десетилетия поръчкови убийства, липса на окончателни присъди за корупция във висшите етажи на властта, изчезнали безследно от страната осъдени окончателно престъпници /двамата прословути дупнишки „братя“ рекетьори и дори един получил присъдата доживотен затвор двоен убиец/, спорен проект за Наказателен кодекс писан сякаш „на коляно“ от сегашната власт, скандални тефтерчета в Комисията за конфликт на интереси, забавени съдебни решения, неефективен Център за борба с корупцията известен като БОРКОР, затлачен избор на главен съдебен инспектор. Към всичко това могат да се прибавят прибавят граничните неблагополучия с бягащите от войната сирийски граждани и търсещи убежище чужденци, ксенофобските прояви срещу тях, колебливите действия по неутрализиране изстъпленията на един омръзнал на всички и най-вече на Европа краен националист, опитващ се да върти българската политика на своя „златен пръст“ в парламента, продължаващите почти година обществени протести срещу управлението, които искат същото, за което от седем години настоява и самата  ЕК…

Вина – никога! Или „само с мезета“…

Спокойно може да се каже, че европейската „еволюция“ на най-бедната членка на съюза България след седемгодишно членство е почти застинала. Да се върнем малко назад –  дни преди публикуването на петгодишния мониторингов доклад за страната през юли 2012 г тогавашният премиер Бойко Борисов отърча в Брюксел да се моли на председателите на Европейския съвет и ЕК Херман ван Ромпой и Жозе Барозу документът да е с по-добри показатели. След това разговаря по телефона и с германската канцлерка Меркел по темата. Резултатът, както е известно, отново се оказа плачевен, което даде основание на австрийския вестник „Щандарт“ да отбележи, че след пет години членство в ЕС, „оценката за страната е унищожителна: половинчати реформи или такива извършвани само при натиск отвън, липса на резултати, съмнения в политическата воля“.

„Дали всичко това кара отговорните във всички поредни български  правителства да се почувстват виновни?“, се запита тогава в авторска статия бившият докладчик за България до приемането на страната в ЕС Бриджит Чарнота.  И побърза да си отговори наистина унищожително: „ Ни най-малко! Срам – вероятно за няколко дни всеки път, когато бяха огласявани докладите за България и Румъния, защото отново и отново, година след година те бяха обвинявани, че не се справят добре като другите страни. Но вина? Никога! Защото да поемеш вината означава да приемеш обвиненията и заедно с това да приемеш, че трябва да промениш нещо и да започнеш на първо място от себе си.“

„Шутотерапията“ на Брюксел

Мониторинговият ритник преди две години отново не успя да побутне държавата напред, а само я килна още повече. През февруари 2013  кабинетът на ГЕРБ подаде оставка под дюдюкането на възмутените от цените на тока и топлоенергията българи. След набързо скалъпените предсрочни избори първото, което подкрепяния от тристранната коалиция БСП, ДПС и „Атака“ кабинет на Орешарски успя да стори беше да избере на тъмно за шеф на ДАНС фигура, която окончателно взриви обществената поносимост и даде ход на продължаващото до днес социално недоволство. И това нямало да бъде отчетено под някаква форма в тазгодишния доклад? Едва ли. След броени дни ще стане ясно, че поредният ритник от Брюксел ще бъде още по-силен, макар че отново едва ли ще доведе до някакво движение напред.  Ако обаче той ускори оставката на сегашното управление и предизвика предприемане на неотложни мерки за нормализиране на страната, това може да се окаже  единствената реална полза от МСП на този етап.

Ритникът има и една друга страна. При него лошото не е толкова в болката, колкото в изгарящото усещане за обида и накърнено достойнство. Усещане, което видимо отсъства у сегашната управляваща върхушка. Ако въобще някога е присъствало в профила на  нейните индивиди.

  10.01. 2014  Доста прибързано визуалните журналисти /оператори и фоторепортери/ се зарадваха на думите на вицепремиерката и правосъдна министърка Зинаида Златанова, че скандалния текст в новия Наказателен кодекс, който криминализира снимането без разрешение, щял  да  отпадне. Уклончиви обещания от типа на „Бих била склонна да се откажа от текста“, „Ще предложа свалянето му от проекта на МС“, „Забраната може да се редактира, може и да отпадне, тъй като не е влязла още за разглеждане от правителството“ едва ли са основание за радост дори и след намека на друга ВИП-фигура на властта, заместник-председателката на парламента Мая Манолова, която също обяви, че  нямало да подкрепи въпросния текст. Самият факт, че текстовете на новия НК са подготвяни на тъмно от три правителства, а сегашното възнамеряваше проекта да бъдат „шмугнат“ почти незабелязано за гласуване в парламента, е доста показателен.  От друга страна  ако подготвяните поправки бяха предварително публично известни, едва ли  зорки юристи-правозащитници като Александър Кашъмов и Йонко Грозев чак сега щяха да заклеймят новия проект като „незапомнена в историята на България цензура“ и да пояснят, че „международните норми за защита на личното пространство не въвеждат подобни формални подходи“.

Обективен ли е обективът?

С какво, все пак,  визуалните журналисти  и снимащите любители най-много дразнеха управляващите досега?

Например със „слободията“, че снимки от публични събирания, като демонстрации, карнавали, митинги и други събития, могат да се публикуват без писменото съгласие на всеки един от участниците в тях.  Обратното, естествено, е абсурдно, практически невъзможно и неприложимо, но след като то присъства в един непрецизиран конституционен текст, управляващите приемат, че това незабавно следва да се криминализира в закона.  Или  че  снимки на известни хора  –  политици, артисти, певци, музиканти, художници, спортисти – заснети на обществени  места при публични мероприятия, също могат да се публикуват без писменото им съгласие за нуждите на медиата. Което означава, че кадри на издайнически подаващи се пистолет и нож под дрехите на влизащ в парламента депутат, огласени публично биха могли да се превърнат в улика за образуване на наказателно досъдебно производство или най-малкото да породят основателно обществено негодувание.

Раздразнението идва и от нещо друго твърде важно –  за разлика от чл. 32.2 Конституцията, в сега действащият Наказателен кодекс не е определено като престъпление снимането на хора без тяхното съгласие. Санкция за подобно действие не е предвидена и във всички останали закони! Което означава, че макар  морално укоримо, подобно действие не е незаконно! А целта на чл.146.1 на новия НК е да въведе пряка правна санкция, която да наказва нарушителите със затвор, пробация или глоба. Тези нарушители, естествено ще бъдат всички досадни тв-оператори, фоторепортери и обикновени граждани, които масово регистрират в записващите си устройства/камери, фотоапарати, смартфони, таблети и др./ и пускат в общественото пространство скандални изображения с моменти от публичното битие на властта.

Под пълен контрол

Всъщност предвижданите санкции срещу визуалните журналисти и техните редакции са по-малката беда на фона на  вероятността от пълно медийно блокиране и тотална цензура ако новите наказания бъдат приети. Вярно, с подобни репресии протестите и общественото недоволство едва ли могат да бъдат спряни, но тактическата цел е опасните за властта изображения да бъдат редуцирани до минимум, а официалното „онагледяване“ на събития и личности бъде поверено в ръцете на ограничен кръг проверени и наблюдавани от службите оператори и фоторепортери. Какъвто, впрочем, беше пропагандно-цензурния механизъм на комунистическия режим, старателно контролиран от идеологическите центрове на БКП и най-вече от вездесъщата ДС. За техния страх от мощта на изображенията говори малко известен факт от миналото – разкритията на Комисията по досиетата сочат, че концентрацията на кадрови офицери и агенти на комунистическите тайни служби в системата на фотографията и киното по тодорживково време е била неподозирано и несъразмерно висока. Което обяснява  и засиления интерес на техните днешни наследници към елиминиране на „опасните“ изображения.

Спасението дебне отвсякъде

Съществува, обаче известна надежда, че „снимачните“ текстове в новия НК могат да отпаднат или най-малко да бъдат променени при гласуването в парламента. Основание за подобен оптимизъм дава, например… суетата на хората от властта! Разглезени до крайност от постоянното репортерско ухажване, те биха били  искрено шокирани,  ако вместо обичайната гора от микрофони, обективи и гарантирано присъствие в тв-новини, около тях се възцари липса на медиен интерес, видимо репортерско пренебрежение и дори пълно игнориране. А за всеки министър и депутат е ясно до болка, че рано или късно идват следващите избори и медийното отсъствие може да се окаже фатално.

Оптимизъм се съдържа и в евентуалното просветление на парламентарното мнозинство, че видео и фотокамерите запечатват не само „достойните“ дела на „нашите“ от  управлението, но и „срамните“ прояви на „онези“ от опозицията, което е важен визуален материал за предизборните кампании и на двете страни.  Не бива да се подценява и подсъзнателната нагласа към популизъм, която неизменно се култивира в хранителната среда на властта. А без въздействаща „нагледна агитация“ популизмът днес би струвал и пет пари! Едно е ефир и вестници да „звъннат“ с професионално заснета образна хроника от типа „Аз сред народа“ или „народа около Мен“, друго е да поддържаш интерес към себе си във фейсбук единствено с трапезни снимки за спомен или с телефонни видеоклипчета на дечицата и гиздавата булка на канапето у дома.

Парадоксално, но „визуалните“ текстове в проекта на новия Наказателен кодекс имат и своя весела страна. Те със сигурност са разсмяли искрено хората, които отдавна живеят активно в интернет  и в съвременната цифрова епоха. Защото тези хора са наясно, че  каквито и нормативни забрани, криминализирания и цензурни регламенти бъдат приети, върху интернет и социалните мрежи едва ли някога ще може да бъде сложен намордник, особено инфомационен.  А днес те са най-тиражната и бърза медиа, в която изображенията играят ключова роля. Ду, същите тези „опасни“ изображения, които в България днес някой се опитва  да криминализира.

     04.01.2014    На 4 януари 1989 година за първи път се в радиоефира се появи „12 плюс 3”, обедното предаване на програма „Хоризонт”, което продължава да звучи вече четвърт век – с актуалните новини, информации и теми, с познатите си сигнали, а и с високите изисквания  на своите многобройни слушатели. От самото начало на демократичните промени в България екипът на „12 плюс 3“ е отстоявал професионалните стандарти на независимата журналистика, плурализма на мненията, политическата безпристрастност. На тях учехме и новото поколение радиожурналисти – пред микрофоните на предаването израстнаха много радио и телевизионни звезди, професионално укрепнаха чудесни репортери, а през стажантската школа на „12 плюс 3“ преминаха журналисти, които доказаха качествата си в Би Би Си, Си Ен Ен и други световни медии.

Ние, като част от неговите създатели, първи водещи и редактори, се гордеем с юбилея на своята професионална рожба. Наред с това, обаче, днес се срамуваме:

–        От това, че напълно основателно повече от половин година протестиращите срещу правителството на антиевропейската, русофилска олигархия освиркват шумно и с нескрито презрение името на шефа и един от водещите на предаването Петър Волгин.

–        От това, че от студиото на „12 плюс 3“ в ефира все по-често се лее неприкрита и целенасочена политическа пропаганда в полза на силните на деня.

–        От това, че в опит да се манипулира аудиторията се използуват перфидните агитационни методи на ЦК на БКП и ДС, за да се лансират груби антиевропейски и антизападни нападки за сметка на проруските и евразийски тези – нещо, което е далеч от официалната /засега поне в нейната видима част/ политика на България и което е несъвместимо с националните й интереси.

–        От това, че авторитетът на „12 плюс 3“ постепенно се срива, нещо, което други талантливи журналисти, изпълняващи коректно своята работа като водещи и редактори в предаването, не заслужават.

Наистина е тъжно, че вместо с радост отбелязваме четвъртвековния юбилей на „12 плюс 3“ с подобни неприятни размисли. Правим го, обаче, с ясното съзнание, че обедното предаване на „Хоризонт”, което е надживяло и други неспокойни времена, отдавна принадлежи на своите слушатели.

Затова заставаме зад аудиторията, която създадохме с труда и професионалните си журналистически усилия и на която благодарим, че остава такава, каквато я виждахме в мечтите си на 4 януари 1989 година – рождената дата на „12 плюс 3” преди четвърт век!

Йордан Лозанов  и Георги  Папакочев – двама от създателите и първи водещи на „12 плюс 3“