Четири дни преди изборите в България, т.нар. „Комисия по досиетата” разкри, че 139 бивши агенти на комунистическите тайни служби са се устремили отново към парламентарната зала.
Какво продължава да привлича тоталитарните ченгета толкова неудържимо към властта?

„Нямам майка, нямам татко, имам Партия любима!” – това е рефренът на едно от десетките пошли детски стихчета, с които комунистическите идеолози рендосваха съзнанието на невръстните преди 20 години. Според свидетелства, изнесени в българската преса, знаков политически лидер, експониран отново от Комисията по досиетата, саморъчно написал навремето, че „няма привързаност към семейството и родителите си” и че „неговата майка и баща е Държавна сигурност”.

Днес, обаче, идеологическият фанатизъм, се измества от нещо друго, не по-малко привлекателно.
Анализите сочат, че от експонираните 139 агенти на комунистическите тайни служби, които фигурират в кандидатските листи за 41-то НС, поне 62-ма имат реален шанс да се домогнат до депутатски мандат. Ако това се случи, тяхната бройка ще се изравни с рекордите 62-ма депутати-ченгета във ВНС през 1990 година, превърнало се в нарицателно по отношение

напъните на комунистическата агентура да възвърне отново политически си позиции

след промените. След това тактиката започва да следва моментната политическа конюнктура. Докато в 36-то НС хората от бившите служби са се разпределили почти равномерно между левицата, десницата и ДПС, горе-долу по десетина човека, в 37-ия и 38 парламент те се лашкат последователно към БСП при виденовия грабеж, и към СДС през времето на глада и хиперинфлацията. След 2001 година апетитите на доносниците се насочват основно към бизнеса, като в 39-тия парламент те са едва 14, а в отминалото в историята само преди дни 40-то НС са 19 човека, концентрирани основно в националистическите формации, левицата и, по традиция, в ДПС.
В навечерието на гласуването за 41-вия парламент,

устремилите се към законодателната власт ченгета

са се групирали основно, забележете, във: формацията на „обръчите от фирми”, чийто лидер публично вече декларира, че „разпределя порциите на финансирането в държавата” и че „властта е в неговите ръце”; в „партията-столетница”, която въпреки позорното си европейско реноме, продължава да емитира обещания за участие в преразпределението на големите пари в най-бедната европейска държава; в странните партийни креатури на самопровъзгласили се поборници за ред, законност и справедливост и купувачи на корпоративни гласове, които вкупом обещават „щедро на едро” бизнес проекти и борба с корупцията; и, естествено, при националистическите кресльовци, където грабежът ще се извършва под знака на агресивния „патриотизъм”.

Както личи, някогашните ченгета продължават напористо 20-годишното си пътуване към върховете на държавата по същия начин, по който са го правили винаги – нагло, безскрупулно и целенасочено. Техните „родители” днес, обаче, са не само вездесъщите тайни служби, а големите пари и властта. Безконтролната политическа и икономическа власт, която всячески се стремят да си запазят.

Кампанията за предстоящите на 5 юли парламентарни избори в България преминава необичайно вяло и неубедително, а основните политически сили все повече заменят дебата около изборните си платформи със сметки за бъдещото управление.
Малко повече от две седмици преди парламентарния вот сериозно обърканите български избиратели получават от своите политици повече информация по въпросите „кой, без кого и защо?” отколкото отговори на екзистенциалното в условията на надигащата се политическа и вилнееща вече икономическа криза питане „какво, как и докога?”. Този етап от кампанията може да се характеризира със перифраза от заглавието на знаменития роман на Ремарк „На българския изборен фронт – нищо ново”, като, естествено, не се вземат насериозно обичайните словесни престрелки между лидерите на основните претенденти – ГЕРБ и БСП, които този път прогърмяха над родния на столичния кмет гр.Банкя.
Дали причина за ниския кампаниен градус са поуките от наскоро преминалия евровот, липсата на убедителни послания или други тайни тактики, със сигурност ще стане ясно още на 6 юли, но засега освен на летните бури, българите са подложени на ударите на кризата и на тревогата от пълната неяснота какво предстои, как следва да се действа и докога икономическото бедствие ще продължи. Основните послания в надпреварата са не кои ще са бъдещите коалиционни партньори, а кой с кого никога не би се коалирал. Нещо, което само по себе си,

малко интересува над 3-те милиона много бедни българи,

които се очаква да застанат пред избирателните урни на 5 юли.
Една от упорито лансираните хипотези през последните дни е свързана със съставянето на бъдещо дясноцентристко правителство, оглавено от високопоставени в европейските и световни икономически институции български експерти и попълнено по квотен принцип от представители на ГЕРБ, на все още „Синята коалиция”, на НДСВ и някои малки десни партии. Този експертен екип би трябвало да предприеме най-неотложните мерки срещу кризата, както и да подготви неизбежните, според все повече наблюдатели, втори парламентарни избори в късната есен или през идната пролет. Тогава, със значително съхранен финансов ресурс от сегашната кампания и при основно променена политико-икономическа обстановка, начело на управлението ще застане

силния еднопартиен кабинет на победителя във втория вот.

Подобен сценарий, обаче, не отговаря на въпроси, като как ще се отрази една дълга политическа нестабилност върху най-проблемната европейска страна като България? Какво ще бъде отношението на „машината за гласуване”, както наричат ДПС, които на всяка цена настояват за участие във властта? На какви позиции би застанала очертаващата се остро опозиционна левица, която успя в края на мандата да заложи своите кадрови „минни полета”  на ключови постове в държавното управление, икономиката, силовите ведомства и медиите?
На този етап, естествено, никой не гледа толкова напред, а най-малко това правят местните политици. Сега те осмислят по своему знаменитата реплика на лидера на ДПС Ахмед Доган, който във Варна тези дни им припомни: „ Урната дава власт, но и отнема власт. На самотек не може да се остави”.  И действат, естествено. Кой както може и знае…

Все повече клиенти на следствието и прокуратурата започват да гледат на членството в българския парламент не само като на убежище от съдебното преследване, но и като начин за очистване от криминалните „грехове” . Това показват факти  от отминаващата седмица.
Според католическата църква душите на покаялите се преди смъртта грешни християни попадат в т.нар.”чистилище”, където ако успеят с мъки, страдания и страстни молитви да изкупят прегрешенията си, могат да бъдат удостоени с вечното блаженство. Реално живи клиенти на следствието и прокуратурата в православна България вече се възползуваха от празнотите в изборното законодателство, като си осигуриха т.нар.”наказателна НЕотговорност” като кандидати за депутати в 41-то Народно събрание. Съдебните процедурите по разследването срещу тях бяха замразени и от следствения арест и съдебните зали те с летящ старт са озоваха в центъра на предизборната надпревара.
Групата на преследваните от правосъдието кандидат-депутати се оказа внушителна. Сред тях са доскорошен партиен лидер, прославил се с далаверите си около популярен футболен клуб и фалирал вече металургичен комбинат; двама дебеловрати не братя, а „братоци”, успели геройски да превърнат в началото на 21-век китен град в Югозападна България в свое феодално владение; член на „делова” група, обвинена за злоупотреби със 7.5 милиона европейски пари с фалшиви документи,

делото срещу която се наблюдава с особено внимание от ЕС и службата за борба с измамите ОЛАФ.

Броят на групата щеше да е с двама по-голям, но въпросните баща и син от Варна, пошли сводници и трафикатни на хора, успяха да постигнат споразумение със съда и се отказаха от изборната надпревара за да излежат надлежно зад решетките предложените им редуцирани присъди.
Ако на 5 юли всички тези находчиви българи получат достатъчното доверие на избирателите  и вместо в затворническата килия попаднат в парламента, това ще бъде началото на тяхното истинско духовно и морално пречистване. Защитавани от депутатския имунитет в продължение на 4 години, те ще страдат искрено по банките в пленарната зала на Народното събрание и ще отправят от парламентарната трибуна горещи слова на благодарност  към своите спасители от електората. Междувременно със закупени специфични за обвиненията към тях

юридически „индулгенции”

със сигурност до края на мандата ще успеят да се пречистят дотам, за да могат с чиста съвест и съдебно минало да се върнат обратно в българското гражданско „блаженство”. При това съвсем приживе.
Ако на изборната надпревара се провалят, най-вероятно всеопрощаващият български съд пак ще зачете родолюбивите им пориви и намерения и в крайна сметка отново те ще се радват на слънцето, черешите, народната обич и безкрайните бизнес възможности за осребряването на тази обич.
Губещият, както обикновено, ще си остане  най-корумпираната и бедна държава в ЕС. Това, обаче, няма никакво значение след като в нея не само съществува, но и успешно функционира институцията „чистилище”, прикрита зад законодателните си функции.  И разположена в самия център на нейната разбита и мръсна столица!

В началото на седмицата започна вторият рунд от тазгодишния изборен боксов мач в България – кампанията за депутати за 41-тия парламент. Много от участниците в схватките са с неясен идеен профил и съмнителен политически морал.
Само за 48 месеца седемте парламентарни групи на 40-тия български парламент набъбнаха с две нови, а от избраните с пропорционалните листи 240 депутати, в крайна сметка 18 се оказаха независими. За същото време политическото пространство се самопреструктурира така, че с малки изключения/ главно на ДПС и БСП/ съставът и окраската на отделните партийни формации се промени почти неузнаваемо. От 53-мата първоначални народни представители от НДСВ до края на мандата оцеляха 35, а останалите се пръснаха към новозъздадената „Българска нова демокрация” и ГЕРБ. Кресливата „Атака”, която влезе в 40-тия парламент като коалиция с 21 народни представители, се редуцира до 12 членове, а останалите бяха прогонени и набързо смениха възгледи и цвят.
Особено „впечатляващи” се оказаха трансформациите в опозиционната десница. От 37-те депутати от ОДС и ДСБ накрая останаха 27 човека, като десет станаха независими или преминаха на

„отсрещната страна на линията”, както на Запад наричат смяната на партийната принадлежност.

Другата дясна парламентарна група – БНС направо се разпадна и беше заличена, а нейните отломки създадоха безрадостно-еклектичния образ на формации като „Лидер”, „Движение Напред” и, естествено, на РЗС.
За сравнение може да се посочи, че в сегашната Камара на представителите на американския Конгрес партийната си принадлежност са сменили 4 -ма, а в Сената – петима избрани представители, а през 2005 година само 7 британски парламентаристи са преминали от една в друга партия. При това с ясното съзнание, че подобно решение почти сигурно представлява край на тяхната кариера.
Историята на политическата акробатика в България е дълга и, общо взето, отблъскваща избирателите, които трудно приемат „несъгласията” на дезертьорите с водената от партийните лидери политика. При Иречек в Прага, българският литературен архитип бай Ганьо изплаква най-точно

нагласата на партийния хамелеон:

“И едните и другите са маскари. Не се рита срещу ръжен… Не си ли с тях – спукана ти е работата.” За да си осигурят един /или поредния/ мандат с произтичащите от него благоденствие и власт, местните партийци са готови на всичко, далеч от всякакви понятия за чест и морал.
Стартиращият тежък боксов мач на новата предизборна кампания ще бъде изпълнен с популизъм, с уверения за прегърнати нови ценности, с клетви за праволинейност и лоялност, с множество непозволени удари и обичайните мръсни трикове. Едва ли, обаче, при болката на ударените кокалчета, ритници отзад и разкървавени политически носове, на някой ще му мине през главата как така една Меглена Кунева спечели почти мажоритарно мястото си в ЕП без лични нападки и единствено с позитивна експертна кампания? И защо избирателите, всъщност, безапелационно й повярваха?
За повечето локални политици отговорът ще е труден, почти непостижим. А той е повече от елементарен – заради лоялността към политическата й формация и най-вече – към избирателите.

Очакваната констатация на държавната статистика през седмицата, че българската икономика официално вече се намира в рецесия, не отрезви политиците от еуфорията преди парламентарните избори през юли.
След острите предупреждения на Световната банка, МВФ, ЕК, на агенциите за кредитен рейтинг, след еднозначните анализи и прогнози на международни и „домашни” икономисти, след безапелационните данни за срива на всички основни стопански показатели, Националният статистически институт най-сетне се престраши да обяви, че българската икономика се намира в рецесия, след като само за първото тримесечие на тази година спадът на БВП е с рекордните 5 на сто спрямо данните от предходното тримесечие. Ефектът на тази констатация върху управляващите може да се сравнява единствено с наивното очакване на комюникетата на сеизмологичната служба, които да разсеят и последната илюзия, че усетените икономически трусове не резултат от погълнатият политически алкохол, а са напълно реален факт.
Съдете сами: само допреди няколко седмици финансовият министър Пламен Орешарски твърдеше отговорно, че забавянето на икономиката не е критично и държавата разполага със солидни финансови буфери. И още нещо – в самия финал на предизборната кампания в края на май новият евродепутат и досегашен вицепремиер и външен министър Ивайло Калфин противно на всички досегашни изявления на премиера Станишев и икономическия му екип, препоръча започването на предварителни преговори с МВФ, просто така, за „допълнителна” сигурност.
Сега, каквито и

сърцераздирателни отчети за успешния мандат на тристранната коалиция

да се леят, каквито и вопли за „привнесената отвън” криза да звучат, месец преди парламентарния вот някой ще трябва да започне да отговаря на въпроси като: банкерите от Уолстриит ли са виновни за безобразните бетонни чудовища, съсипали през последните години не само българската природа, но и международния туризъм на страната? Западните капиталисти ли даваха разрешения за прочутите „заменки” и инфраструктурни дивотии? Кризата в Далечния изток ли повлия върху загубите от безбройните корупционни схеми и спирането на жизненоважните европари за България? Глобалното затопляне ли е причина силните години на растеж на световната икономика, съвпаднали с мандата на сегашната власт, да бъдат пропилени с некомпетентното  и непрозрачно управление на публичния сектор, довело едва до 6 процентен годишен икономически растеж?
Но дори подобни въпроси да звучат вече риторично, възниква основният проблем –

какво икономическо наследство ще бъде оставено на следващото управление

на най-бедната европейска членка и как въпросното управление, което на сегашния етап е с напълно неясни контури, ще успее да предприеме в летящ старт най-важните антикризисни мерки и да изработи бюджета за идната година, който трябва да е готов до края на септември, сиреч в първия месец на евентуалната нова власт в страната?
„Има кой да пребори кризата, има, има!” – се надвикват предизборно политиците отляво, отдясно и в центъра. „Разработили сме антикризисни програми, разполагаме с подготвени кадри, само ни поверете управлението и ще видите!” – вещаят партийните централи.
Няма, обаче, политик,  достатъчно откровен за да признае: „Спокойно българи, корабът потъва нормално!”. С изключение, може би, на един в нощта на евровота, който намекна нещо подобно…

• Chooch trailer