Георги Папакочев, фотографът-журналист, който не иска да снима само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“!

Интервю | Marginalia

06 март 2019 г.
Автор: Юлиана Методиева
http://www.marginalia.bg/aktsent/georgi-papakochev-fotografat-zhurnalist-kojto-ne-iska-da-snima-samo-boklukchijski-kofi-i-tehnite-vsekidnevni-revizori/?fbclid=IwAR2Uy7FCYCRYhdfX5EJjkh5_M0nA9FEUsL615UTPPgrnq8V_MLFsmN7kCfM

Наскоро по БНТ излъчиха  филмово есе на Георги Лозанов за актовата фотография на Деяна Стаматова. Какво мислиш за нейното творчество?

Георги Папакочев:  С фотографската си изложба „Тя“ на голо тяло през 70-те години на миналия век, Деяна  хвърли камък в блатото на местната цензура. Тя снимаше тотално различно, и през тези години създаде много изискана актова фотография. Нещо, което малко фотографи в социалистическия лагер си позволяваха да правят. Да, в някогашната ГДР също се снимаше акт, но те имат все пак стари традиции с голото тяло. Докато Деяна направи от голото тяло художествена фотография. След 1944 година у нас тази традиция тотално беше прекъсната. Аз съм виждал великолепни неща на придворния фотограф и кинооператор Бончо Карастоянов, на един от основателите на Българския фотоклуб Георги Ст.Георгиев, дори и на баща ми  Петър Папакочев. За съжаление през тези следвоенни години за актовата фотография дори не се и  говореше, което не означава, че добрите майстори не снимаха голо тяло.

Деяна Стаматова, тяло, 1982

Кое смущаваше цензорите?

Деяна Стаматова, любов, 1985

Голото женско тяло и въобще актът като жанр, минаваха за идеологическа диверсия! Да не говорим, че и самата художествена фотография тогава беше възприемана от властите като нещо много презряно. Нека помислим само защо  цялата система на българската фотография – Клубът на фотодейците, списание „Българско фото“, Държавното предприятие  „Българска фотография“ с подразделенията му в страната, „Централфото“ и особено  „София прес – не само се ръководеха от кадрови офицери на ДС, но и бяха плътно „шпиковани“ с агенти на тайните служби? Ако бъде направена справка в Комисията по досиета ще стане ясно , че цялата система всъщност е била една разклонена мрежа от агенти. При подобна ситуация за каква актова фотография, може да се говори, а и за сериозна документална журналистика, дори? Всичко трябваше да бъде като за стенвестник в клуб на БКП.

Деяна Стаматова, Майчинство, 1986

Искали са да следят дали фотографите отразяват възхода на комунистическия живот?

 На фотографите винаги се е гледало като на естествени шпиони. В повечето „разузнавачески“ филми по социалистическо време най-големият злодей, естествено е местният фотограф! Да си спомним унгарския филм „Хомо Фабер“, а и не само него!  Тези персонажи обикновено бяха мрачни фигури, за които не се знаеше  какви ги вържат в студиото, на улицата или в  „тъмната лабораторна стая“… Всъщност проф. Костадин Грозев, светла му памет, иначе талантлив американист от Софийския университет , обясняваше: “ Разбираемо е защо фотографите са вербувани като шпиони – в студиото им идват всякакви хора, те получават много информация от професионалния си контакт с тях“. Същото е и с продавачите на вестници – през прозорчето на своите будки те  следят скрито всички, наблюдават кой кога минава, накъде отива, с кого разговаря, какво пазарува.  Неслучайно до някогашното американско посолство на ул. „Стамболийски“ в София  допреди падането на комунизма се намираше фотографски магазин. От неговите витрини се водеше идеологическата битка с изображенията във витрините на самото посолство.  Срещу  тях беше БНБ, където на един от етажите е било пълно с камери, които са снимали всички и всичко отсреща!

Е, Деяна Стаматова и ти не попадате в категорията шпиони!

Имам няколко чудесни спомени, свързан с Деяна. Единият е от Прага. В антикварна книжарница разглеждах стар брой на тяхното много хубаво списание „Чехословашка фотография“  и видях в него  великолепно интервю на Деяна, дадено някъде през 80-те години.  В него тя разказва какви емоции са я вълнували, когато е създавала актовата си фото колекция, колко много се е притеснявала как тези снимки ще бъдат възприети в България. Удивителното е, че през тези години тя работеше като репортерка в различни издания, а актовата фотография в повечето случаи е прецизно е студийно творчество, което говори за богатството на нейния фотографски талант. А другият ми спомен е от наш провинциален град, където се бяха престрашили да покажат да три дни нейната актова изложба и то след като колекцията беше обиколила доста държави от социалистическия лагер!  Отиваме група студенти- фотографи да я видим защото в София тя беше забранена за показване. Вратата на салончето охраняваше от „симпатични“ късо подстригани мъже с черни костюми и вратовръзки, които тутакси ни разпитаха кои сме и защо сме дошли чак от София! Оказа се, че те не охраняват изложбата, а имат нареждане да връщат всички ученици от местните училища за да не се покварят от голотиите. Всъщност тези гавази и началниците им не можеха да знаят, че актовата фотография на Деяна вече беше отприщила нещо, което се трупаше отдавна. И това пролича от  първите „Фотоваканции“  на къмпинг „Оазис“, където основния сниман  жанр от участниците беше фотографския акт. Все пак хората бяха на морето и снимките на гларуси и рибарски мрежи им бяха поомръзнали доста.

Да поговорим вече за теб, Георги Папакочев. Познавам те като радио журналист от Дойче Веле, преди  това от Радио Свободна Европа, а още по-рано и от БНР.  В това интервю няма да говорим за журналистика, макар че с теб често споделяме оценките си за оцветяващата се във все по-кафяво местни и световни медии. Като фотограф ти започна активно да качваш във фейсбук снимки. Те са толкова различни, но аз ще отделя три типа. Първата серия са твоите „чешки снимки“. Там видях заснети изключителни личности, като например Вацлав Хавел…

Вацлав Хавел ,1996

Истината е,че аз рядко съм се разделял със своята фотокамера, дори и в радиото . Когато работех  в някогашната „Свободна Европа“ за кратко в Мюнхен, а след това цели десет години в Прага, на път за работа, да не говоря за почивните дни, винаги се опитвах да снимам. Притежавам уникална колекция от снимки на един от най-красивите градове в света  – Прага! Освен това в централата на Радио „Свободна Европа“  в чешката столица идваха специални гости, които изнасяха беседи, даваха интервюта, водеха дискусии с журналистите и беше просто грехота да не ги снимаш! Елена Бонер, Булат Окуджава,  политици, интелектуалци. Имах щастието да задам журналистически въпроси и дори да направя няколко кадъра от пресконференцията на Сюзан Зонтаг и нейният син! Тоест, снимал съм една от най-влиятелните икони на фотографската теория и художествена естетика! А Зонтаг беше една от недостижимите представителки на американския интелектуален елит! Не случайно, нейна интимна приятелка до самия край на Зонтаг е  Ани Лейбовиц- и до днес легенда на американската фотография!/

Прага, 1996

А какво е правила Сюзан Зонтаг в Прага?Ти си я интервюирал, снимал?

Това беше по време на обсадата на Сараево при разпада на Югославия в през 1992 г. Сюзън Зонтаг участваше в  много интересен свой проект „Театър по време на война“. През всичките бомбардировки, тя e останала в града. Сараево. Заедно със сина си Дейвид Рийс обикаляха европейските медии за да говорят за безумството на тази война! /http://www.kultura.bg/media/file/phpmkmVoq7157.pdf – това е линк към броя на „Култура“ с интервюто.

Както говориш за това единство на фотографа и журналиста , може ли да се каже, че откакто си приключил с Дойче Веле, си се върнал към нещо, което ти винаги си обичал да правиш – да снимаш?

Никога не съм спирал да пиша, както и да снимам. В  изложбата „Лицата на моята Прага“ в Чешкия културен център в София през 2017 г. показах някои любопитни черно-бели портрети от моя чешки архив. До неотдавна мислех, че съм загубил огромния си архив от черно-бели негативи, още от студентските години, но за късмет го открих. През 1974 г. бях на тримесечен стаж в Прага с колеги от Икономическия институт и оттогава този град се превърна за мен в нещо като съдба! Тогава, през 74-та никога не съм предполагал, че градът в който се влюбих в крайна сметка  ще се превърне и  в моя съдба…

Но днес ти вече снимаш по друг начин. В снимките ти има изключително интересни интерпретации на банални на пръв поглед детайли. Но искам първо да те питам за снимката с доктор Желю Желев. Каква е историята й?

Желю Желев, Стоян Гяуров, Георги Папакочев

На разходка по популярната пътека Бистрица-Железница с моя съученик и колега Стоян Гяуров случайно срещнахме д-р Желев и си направихме една импровизирана снимка за спомен. А иначе по проект на „Дойче веле“ година преди да напусне този свят трябваше да го  интервюирам, да запиша разговора си на магнетофон, да филмирам всичко това на видеоклип и накрая – да го снимам с фотокамерата си. Въпреки предизвикателството, успях да се справя с всичко това, почти едновременно. И удоволствието беше огромно, защото д-р Желев беше първия демократично избран български и аз многократно съм отразявал неговата дейност по „Хоризонт“ и РСЕ. Без съмнение тази наша последна среща беше наистина вълнуваща за мен.

Да се върнем на фотографската ти „днешност“. Какви цели си поставяш?

Вече съм „пожизнен стипендиант на държавата“, но продължавам да работя. За късмет мога да върша работата си в движение, само с едни слушалки на ушите. Имам карта за целия градски транспорт. Или пък с колата си обикалям. Докато работех интензивно в радиостанциите и телевизиите, естествено нямах време, а и възможност да снимам толкова, колкото ми се щеше. Сега вече мога! Мога да се доближа до своите сюжети,  да ги „огледам“ по различен начин! Самото снимане днес  е елементарен процес , стига човек да има око и, както казват фотографите, да носи на раменете си и „зад камерното устройство“.

Владимир Висоцки, Таганка

Понякога правиш фото-сатира…Търсиш послания от друг порядък?

Да, като журналист винаги съм работел на живо в открит ефир, като водещ много рядко съм прибягвал до запис. Затова нали  не си представяш, че човек с изострени репортерски сетива като мен ще пропусне да представи този постоянен диалог със средата наоколо и  визуално?! Търся и откривам различни сюжети, с надеждата да предизвикам мисъл и разговор за тях. Отново подсъзнателно се стремя най-бързия и точен начин да достигна до хората. Получава се, изглежда. Впрочем – не знам…

Това си е репортерство. Познавам фотографи, които като будисти стоят в собствения си кадър, не допускат никакви асоциации освен самата красота, която са заснели. При теб е различно…

Юрий Щегочихин, 1988

Не съм професионален фотограф и винаги съм се представял като фотолюбител, въпреки че още през 1978 г. бях удостоен със званието „Фотограф-художник“. Това звание не е отменено и днес, макар че отдавна вече не се присъжда на талантливи фотографи, което е много жалко. Свидетелството за „Фотограф-художник“ с номер 10 от 1952 г. е присъдено на баща ми  Петър Папакочев, моето е някъде номер 300, ако не бъркам.  Та, да се върна на въпроса. Професионалните фоторепортери са програмирани от своя занаят. И от изискването да отразяват онова, което им е възложено и което виждат с очите си. Почти 90 на сто от тях правят тъкмо това. Художествената  фотография попада в друга категория. Освен на отлични професионалисти, тя  е любимо занимание за хора с различни професии, които подхождат към фотографските обекти, сюжети, по един по-артистичен, по-интелектуален, визуално по-сложен начин. И малко са случаите, когато дори  много добър фоторепортер, може да направи снимка от категорията на артистичната фотография. Макар че, никой не може да твърди,че журналистическата фотография не може да бъде художествена! Виждаме как  снимките на един Картие Бресон, на различни други знакови ловци на мига, на момента, са класика не само в репортажа, но носят белезите и на  художествена фотография!

Говориш като преподавател в НАТФИЗ! По-красива ли намираш София сега, отпреди онези години? 

Инерция, особено след 16 години преподаване на „фотожурналистика“ в Кинофакултета на НАТФИЗ! А София, за голямо мое съжаление, отдавна не е градът, който обичах и познавах преди да тръгна по чужбина. Когато се прибрах окончателно в България, се наложи отново да преоткривам родния си град. И хората в него, след всичките им изпитания, на които са били подложени през „преходните“ години на откровена сиромашия.

Но ти си снимал такава атмосфера!

Това е някакъв порив към съхраняване  на духовното. Не искам да снимам само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“! Естетическото чувство все пак се опитва да надделява.

И когато този порив не надделява, снимаш натюрморт със свински глави!

Такива  са реалностите, особено около Коледа ! Смятам, че за една сериозна фотография е недопустимо предварителното нагласяне на различни сюжети. Ако ти е направило впечатление в моите снимки липсва всякаква постановка!! Всичко е „telle qu’elle“, такова каквото е! В кадъра за който споменаваш съм регистрирал  един факт – в съботния пазар за животни до Подуенската гара. Там съм снимал и луканки от младо жребче! Поне така е написано на етикета. На същото място могат да бъдат снимани ужасяващи гледки на затворени или завързани животни за продан. Това си е чисто робство, но е факт, който дори не провокира вниманието на хората!

С подобни снимки отключваш в читателите/зрителите политически размишления. ..

Свободното пространство, интернетът, социалните мрежи, дават  възможност на всеки да тълкува и интерпретира изображенията както желае. Всеки възприема снимката по начин, по който са настроени неговите сетива, както и от вагоните книги, които е прочел. Или които въобще не е прочел…Това е радостното и демократичното в социалните мрежи. За съжаление, ако се върна отново на актовата фотография, един от най-големите майстори в жанра  Начо Каменов, е непрекъснато с блокиран профил във Фейсбук. Просто някои псевдо моралисти не разбират, че неговите голи тела са сериозно изкуство. И съответно, по стар тоталитарен обичай, го „докладват“ …

Познавам те много отдавна като остър, критичен, много модерно откликващ на проблемите журналист. Като евреин си – нали знаеш метафората за канарчетата? Умират като усетят газ-гризу в въгледобивната мина, та и евреите са такива – гледай от какво се тревожат, за да си сигурен какво зло се задава! И така пишеше, с остър усет особено за неофашистката вълна в Европа. Но в снимките си доста по-различен – метафизичен, тъжен…Много тъга има в твоите фотографии, защо?

Сравнението с евреин за мен е чест! Уважавам тези прекрасни хора не само защото съм отрасъл в т.нар. „еврейска махала“ между Синагогата  и Женския пазар в София, а защото и едни от най-близките приятели на моите родители бяха евреи, заминали по-късно за Израел. Вярно е, потиснат съм и за да го обясня, ще се отклоня малко. Моята фамилия е уникална. Бяхме трима  – баща ми, аз и сина ми с тази фамилия, сега сме само двама. „Папакочев“ в България е уникално име, просто няма други с такава фамилия! А това ме кара да се съобразявам с неподозирано много неща, не само преди 89-та година, но и днес. Просто не можеш да се скриеш зад някакво анонимно име Иванов, Петров, Василев и т.н. ! Ти вече си черната овца в стадото, не можеш да се скриеш и всеки, който е чул името ми вече знае  какви ги  говорил „този Папакочев“ !Имам мрачен спомен от Националното радио, когато след серия от курсове и препитвания, най-накрая ме пуснаха да чета новините по „Хоризонт“. Престрашиха се в началото на 1988 г. а както е известно, „Хоризонт“ беше орган на ЦК! Четях емисиите  най-неслушаното време – от 21 до 23 часа! На третото или четвъртото дежурство, при мен пристигна човек от радиото ръководството на Хоризонт, затворихме се в една стая и започна да ми разказва, как  в ЦК е постъпило оплакване, че човек с моята фамилия  е сложен в студиото да съобщава новините на Партията! Реагирах светкавично с думите: „ Ако искате да ме уволнявате, казвайте! Той обаче ми предложи да си сменя фамилията, с някоя геройска, като партизанско име, например. „Ето твои колеги вече си смениха имена и нямат проблеми“, поясни той. По-късно разбрах, че доста хора от БНР си бяха сменили фамилията, защото например пред тях е стояло грозното „Хаджи“, например! Естествено, отказът ми беше предаден на генералния директор, тогава беше Владимир Цаков , но той внезапно си отиде от този свят, а и „Вятърът на промяната“ вече беше задухал, та ме забравиха…

 Фамилията те задължава…

Как не! Във всяка от стотиците хиляди снимки на моя баща има печат с тази фамилия, а Петър Папакочев е формирал вкус, естетика!

Да се върнем към тъгата ти. Защо си тъжен?Твориш красота, откриваш я на неочаквани места

Моята красота е тъжна красота, за съжаление…

Една твоя великолепна фотография – зима, старовремски столове…В нея има меланхолия, но и по своему щастливо усещане за красотата на зимата!

Вече споменах – всеки има свое усещане за хубост. Транспонирането на онова, което фотографът усеща, избирането на онова, което иска да заснеме, е вече сложния творчески процес. Нека да не се лъжем. От многото снимки, които правя с даден сюжет, аз подбирам една или две. Лошото е,че не правя достатъчно много снимки, въпреки че съвременната цифрова технология дава такава възможност. Но избора, кадрирането, това е част от творческото удоволствие!

А светлината?

Светлината е основна за фотографията. Неслучайно наричат фотографията „светлопис“, фото-графиране. Тя не се докарва, тя се вижда. Днес фотокамерите имат техническия капацитет да заснемат всичко такова, каквото е при естествено осветление.

Мислил ли си някога да станеш комерсиален фотограф?

Никога, а не ми се е и налагало.  Бях добре платен журналист в БНР, в РСЕ, после в телевизиите. Уважавам професията на баща си и знам колко трудна е тя. Спомням си една среща с карикатуриста Борис  Димовски, който ми разреши да го снимам докато прави карикатура на моя баща. След „сеанса“ той ме попита /аз тогава бях студент по МИО във ВИИ“Карл Маркс“/:“ Вие професионално ли се занимавате с фотография? Казах не, просто съм любител. След което Димовски ме посъветва: „Никога не превръщайте хобито си в професия! То е същото като да се ожените за своето моментно гадже…“

Папакочев – „Целият софийски хайлайф е заставал пред неговата фотокамера“

Невена Борисова
е-vestnik
15 февруари 2019 г-

Георги Папакочев (вляво) и баща му Петър Папакочев. Снимки: личен архив, автопортрет на фотографа 1934 г.

Георги Папакочев е 69-годишен. Син е на прочутия в миналото фотограф Петър Папакочев. Завършил е английска гимназия в София и „Международни отношения“ във ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС), и второ висше – журналистика. Работил е като редактор в списание „Патриот“, след това в БНР. Един от създателите на предаването „12 + 3“. От 1993 година е нещатен журналист в радио „Свободна Европа“ в София, а от 1995 година – в Прага. През 1991 г. е един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където преподава „фотожурналистика“.

– След успешна кариера като столичен фотограф, баща ви е попаднал на фронта през Втората световна война? Какво е оцеляло от неговите снимки?

– Във втората фаза на Втората световна война баща ми е бил мобилизиран като фотограф към щаба на Първа българска армия, която воюва в Югославия, минава през Унгария и стига до Виена. Снимал е много неща, включително т. нар. лобни места, където са погребани загинали български войници. След войната, той се връща демобилизиран в София и носи със себе си два брезентови чувала, пълни с изснимани фотографски ролфилми. Били са непроявени, защото къде би могъл да ги прояви по време на военни действия. Още на гарата е посрещнат от офицери от политотдела на армията, комунисти, те му взимат чувалите с филми с аргумента, че негативите са военна тайна и го уверяват, че ще бъдат запазени във военния архив. По-късно баща ми прави няколко опита да открие тези уникални фотофилми, но безуспешно. Единствената авторска снимка, която му разрешили да запази за себе си, е изкопираният от лаборант в Унгария уникален портрет на командващия Първа българска армия ген. Владимир Стойчев, заснет в стаята на щаба му в Унгария. Този портрет може да се види в книгата-албум с негови фотографии “Паметта на светлината”, която очаквам да излезе от печат. В нея са събрани 300 иконични студийни портрети, заснети от баща ми. Неслучайно го сравняваха с Юсуф Карш, най-големия канадски фотограф, пред чието фотостудио редовно е имало опашка от световно известни личности.

Портрет на Аспарух Лешников от Петър Папакочев, 1936 г.

– Значи, след дългогодишни усилия успяхте да намерите финансиране на книгата?

– Успях. Благодарение на една изключителна личност от Столичната община, Министерство на културата също отпусна известна сума. Сред спонсорите на изданието е и прекрасната журналистка от “Гласът на Америка” Мери Атанасова, която щом видя снимките в проекта, първа застана зад него. Имената на всички спомоществователи са в книгата. Чудесна работа свършиха бургаската издателска къща „Знаци“ на Румяна Емануилиду, както и Библиотеката на БАН. Представете си – 300 фотографии на хора, чиито имена и данни трябваше да се издирят и уточнят! В крайна сметка това са знакови портрети на личности, за които младото поколение има може би само бегла представа. Примерно, вие знаете ли кой е Тодор Мазаров?

– Не, за съжаление…

– Ето, виждате сама! Световно известен оперен певец, почти забравен в България. В семейството и с приятели много сме разговаряли как би се възприела подобна архивна, дори историческа, художествена фотография? Днес библиотеките в цивилизования свят са луди за такива изображения на известни личности, а у нас? В албума има удивителни портрети на цяла плеада известни личности не само в България, но и по целия свят. Музиканти, актьори, писатели, общественици, спортисти! Колкото до известния на поколения българи портрет на футболиста Гунди, това е, нека си кажем, най-крадената снимка, чиято некачествена репродукция беше разпространявана по стадионите още през 70-те и 80-те години. И то за броени стотинки…

Корицата на албума със снимки на Петър Папакочев.

– Една част от фотографския архив на баща ви е унищожена от бомбардировките?

– На 10 януари 1944 г. при бомбардировките над София пряко попадение на бомба изпепелява ателието на баща ми, което тогава е на ул. „Леге 29“. Тази сграда отдавна не съществува, сега там стоят гвардейците пред входа на президентството. Изгаря целият му дотогавашен архив – филми, снимки, апаратура. Това, което е останало, всъщност се е намирало във фамилните албуми и архиви на софиянци. Затова основната част от снимките в книгата-албум са правени след 1947 г., когато баща ми подновява студийната си работа. Първоначално на ул. „ Борис I“ 162, а след ‘57 г. на ул.“ Бачо Киро“2, там беше ателието, което беше и наш дом. Столичната община постави преди десетина години паметна плоча над входа и дори даде името му на улица в кв.“Манастирски ливади“. Хората се качваха на втория етаж и влизаха в семейното ни жилище, където живеехме натъпкани като в „Дядовата ръкавичка“, често дори по стълбището чакаха хора да ги снима.. Правенето на фотопортрет при Папакочев беше особено престижно, въпреки че през тези години имаше и други фото-студия с майстори в тях.

– Но той се е отличавал с нещо, все пак?

– Да, беше изработил свой собствен стил във фотографския портрет, a това се среща рядко, също както в живопистта или в писането.

Емил Димитров и Лили Иванова, снимани от Папакочев в края на 60-те години.

– В предварителния разговор споменахте, че всъщност Папакочев е бил „презряна“ фигура от властта. Защо?

– Моят баща никога не е вършил държавна работа, въпреки че много го убеждаваха да отиде в казионно студио, където освен да изпълнява плана, искаха да обучава младите. Той винаги е работил сам, с двете си очи и ръце. Помагаше му майка ми, която по образование и професия беше аптекарка – с прецизна везна тя мереше съставките на проявителите му, които се смесваха по негова рецепта. Когато станах по-голям и аз му помагах в ретуширането. Майка ми така и не можа да продължи аптекарската си професия, не й разрешаваха да я практикува в София, ако не изкара поне три години в аптека на село. Тя предпочете да остане у дома за да ни възпитава, сестра ми и мен. Когато поотраснахме, тръгна на работа, вече не по специалността си. Фотостудио „Папакочев“ бе изцяло семейно.

– А с какво бе забележителна улицата “Бачо Киро”?

– Това е удивителна столична улица от бул. „Дондуков“ до бул. „Сливница“. Сградата на номер 2 , в която живеехме и ние, всъщност е била част от печатницата на Тодор Плочев. По-надолу беше работилничката на лютиера Франц Христодоров, прототип на главния герой на романа „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков . На ул. „Бачо Киро“ се намира и къщата на писателката Евгения Марс, майка на известния оперен певец Павел Елмазов.

Проф. Александър Балабанов. Снимка: Петър Папакочев

Моите родители бяха близки приятели със сем. Елмазови, с внучките на Евгения Марс сестра ми и аз сме израснали заедно. След тяхната къща е домът на издателите Чипеви, днес превърнат в музей. Тази прекрасна улица, обаче имаше един порок, за което вече съм писал. Точно срещу нашата къща се издига отблъскващата “Червена” кооперация, в която след 50-те години комунистическия режим настаняваше част от своите висши военослужещи със семействата им. Докарваха ги от провинцията и ги настаняваха в центъра на София, за да ги държат под око. Човек може да си представи каква киселинна комунистическа атмосфера създаваха тези самозабравили се властници. Да не говорим за техните деца, мои връстници…

– Общувахте ли с хората от тази сграда навремето?

– По-точно те се опитваха да „общуват“със съседите наоколо. Следяха кой къде ходи, какво говори, какво пазарува… Един от най-грозните ми спомени е свързан с баба ми Сийка, достойна и безкрайно фина градска жена. Беше в средата на шестдесетте, на някакъв първи май или девети септември. Помня как у нас връхлетя една мустаката ОФ-активистка и понеже освен баба ми и мен нямаше никой друг в къщи, истерично заповяда: “Папакочева, веднага слизаш долу и се хващаш на хорото!“. Баба облече неизменната си черна дреха, сложи шамията на главата си и слезе бавно с бастунче в ръка. През прозореца видях, как с вдигната глава и празен поглед се беше хванала на някакво истерично махленско хоро… Не желая да си спомням какви слухове разпространяваха същите хора за баща ми – че е милионер, буржоа, царски фотограф и какво ли още не… Естествено, че нищо от това не беше вярно, но всички те ужасно се дразнеха, когато към моите родители старите софиянци винаги се обръщаха с „госпожо“ и „господин“ Папакочеви. Парадоксален е и друг факт. В студиото на „Фото Папакочев“ идваха да се снимат и много хора от режима. Например Тодор Павлов, една от най-мракобесните фигури от сталинисткия период на местния режим. Или Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов, комунист, министър на външните работи през тези години. Идваха генерали, полковници, носеха в куфарчета куртките си с медали и ордени: “Айде, Папакочев, я тука направи едно фото!”. Разбира се, повечето техни снимки няма да фигурират в подготвяната книга-албум, аз ги пазя във фамилния архив, като документи просто.

Георги Аспарухов Гунди, портрет: Петър Папакочев.

– А какво се знае за фотографите на Тодор Живков?

– Живков е позволявал единствено на фотографите от УБО да го снимат, на никой друг. Преди някакъв негов юбилей много нескопосен цветен официален портрет му направи зам.-директора на Българска фотография Арам Хаджолян, за който говорят, че през  войната е бил съветски шпионин във Варна. На татко му беше много неудобно да гледа грозната снимка на Живков и винаги казваше: “С Хаджолян сме приятели, той е от стара варненска фотографска фамилия, чудя му се как е могъл да го снима толкова зле!

– Баща ви е снимал и трима български патриарси?

– Да, той беше снимал дядо Неофит, днешният патриарх, като млад владика. Като студент помня как уча за изпит, главата ми ври от четене. Мисля, че беше късна зима, 1971 г. На входната врата на ателието се звъни, оттварям и виждам пред себе си достолепен свещеник с бяло покривало, златни дрехи, а зад него – трима високи и млади духовници. С жезъл в едната ръка, той ме поздравява с “Добър вечер” и подава другата си ръка за целувка. Направих някакво конфузено движение, все пак не бях целувал мъжка ръка дотогава. След което се досетих, че през целия ден биеха камбаните на „Александър Невски“ през деня са ръкоположили новия патриарх. И още същата вечер Негово Светейшество беше дошъл на крак в ателието на Папакочев, за да му направи той официалната снимка. Влязох при баща ми и му казах, че вероятно новия патриарх е дошъл за снимка. Татко искрено се притесни, защото никой не го беше предупредил предварително, и все пак успя да направи няколко пози на патриарх Максим. В същата канонична поза, в която беше заснел и предишния патриарх Кирил. След това посещение целият Свети Синод и Духовната академия се изредиха за снимки в ателието. И днес, по манастирите те могат още да се видят. Аз ги познавам отдалеч.

– Събирането парче по парче на това изгоряло, разпиляно фотографско наследство – как се случва?

– Много разчитам покрай отпечатването на книгата-албум, да бъдат открити още негови снимки, които очакват своята публичност в старите семейни архиви. Вие не можете да си представите колко много от тях вече съм събрал! Щом поместя снимка от Петър Папакочев във фейсбук, веднага се намират поне 10 души, които реагират като също качват изображения, направени от фотографа. Ето, например, моят колега и приятел Панчо Денев, бивш шеф на БТА, изпрати два портрета, заснети от баща ми през 1932 г., на които са неговите баба и дядо. Дипломатът Ивайло Бръзицов, също мой уважаван приятел, от фамилията на големия писател Христо Бръзицов, също изпрати снимки на куп хора от домашния албум.

– Баща ви е бил много продуктивен, все пак?

– За съжаление днес нямаме истинска представа какво е представлявала някогашната улица „Леге“ за софиянци. А да имаш там фото-ателие е било повече от престижно. На тази знакова столична улица се е намирал луксозният магазин на Карадочеви, търговци на скъпи кожи, модните шивашки ателиета, фризьорските салони и още много обекти на градския лукс. А баща ми тогава е бил млад и успешен фотограф, целият софийски хайлаф е заставал пред неговата фотокамера.

– Бил ли е следен след 9 септември?

– Това е повече от сигурно, все пак за комунистическия режим той винаги е бил един от „бившите хора“. Въпреки това до края на живота си той не прояви любопитство към собствената си папка в архива на Комисията по досиетата. Впрочем и аз лично досега също не съм погледнал в моето досие, макар че съм проверяван няколко пъти… През 1996 г., малко преди да си отиде от този свят, предложих на татко все пак да погледнем в своите досиета, това вече беше възможно. Отговорът му тогава беше направо философски: “Ти си мислиш, че аз не ги знам кои бяха тези доносници? Знаех ги много добре и, нека си призная, успявах да ги въртя на малкия си пръст. Сега обаче, към края на живота си, не желая да си развалям съня и спомените !”. Не се съмнявам, че татко наистина е знаел кои са били цивилните милиционери около него – той беше много мъдър човек, а освен всичко друго бе и брилянтен картоиграч. Картите му бяха страст и аз не помня да е губил някога на карти. Просто окото и умът му наистина режеха! Колкото до мен, аз най-сетне се зарекох все пак да погледна моето и на татко досиета. И така съзнателно да си разваля съня и спомените, вероятно.

– Позволявал ли си е баща ви да говори в домашна обстановка срещу режима?

– У дома, разбира се, не се говореше! А и майка ми винаги му е правила знак да мълчи, ако се отпусне да каже нещо пред нас, децата. Ако не е бил предпазлив в приказките си в компания или в общуването с всекидневните си многобройни клиенти, (сред които редовно е имало и много специално изпратени „куки“ на ДС), отдавна да е бил арестуван. Естествено в тясна приятелска компания сигурно са разменяли някои остроти, но това е правено много внимателно и с деликатно чувство за хумор. Помня как татко съвсем сериозно обичаше да пита по-младите преди 1989-та година какво, според тях, е Девети септември? Верният отговор, разбира се, беше: „Девети септември е рожба на Октомврийската революция“!

– Щастлив ли беше, когато дойде демокрацията?

– Естествено, че беше развълнуван, но дългият му жизнен опит го правеше реалист! Той отлично знаеше какво е това капитализъм и как се оцелява в свободния занаятчийски пазар, просто беше живял и в тази епоха. Впрочем, неговото голямо фотографско признание се появи през 1973 г., когато в сп.“Българско фото” беше публикувана обширна статия със снимки, в която беше сравнен с Карш. Критиката тогава се изказа много положително и това беше особено важно. Медиите внезапно започнаха да го търсят за интервюта, списанията започнаха да публикуват негови снимки. Покойният проф. Румен Георгиев, с когото навремето основахме специалността “Художествена фотография” в НАТФИЗ, редовно водеше студенти в ателието. Просто в тези години окончателно отпадна негласната стигма върху „частника“, „буржоазния“ и „бившия човек“ Папакочев, за късмет остана само големият майстор на обектива и художник на светлината.

Петър Папакочев (вляво) и карикатуриста Борис Димовски. Снимка: Георги Папакочев

– Баща ви се е познавал и с карикатуриста Борис Димовски, нали?

– В двора на къщата на ул. „Бачо Киро“ имаше ателие за художествена керамика с майстори, завършили Художествената академия. При тях често идваше и Димовски, там са се запознали, някъде около 80-те години, доста след инкриминирането на “Лютите чушки”. Димовски тогава беше в немилост, режимът ги беше поразил тежко с Радой Ралин. Въпреки това Димовски беше поискал разрешение от баща ми да му направи карикатурен портрет, а татко му беше отговорил: “Разбира се, за мен ще бъде чест !”. Аз попитах и двамата дали мога да ги снимам докато Димовски рисува. Съгласиха се и до днес пазя един артистичен фотопортрет на Димовски, заснет при много слабо осветление. А снимката, която Петър Папакочев направи в студиото си на Димовски ще може да бъде видяна в книгата-албум на фотографа.

Георги Папакочев: „12+3“ и съдбата на журналистиката

Още „12+3“ започна битка с фалшивите новини. Започна я, но…

Интервю на Митко Новков за сайта Култура

Георги Папакочев (9.І.1950 г., София). Възпитаник на Първа английска езикова гимназия. Завършва „Международни икономически отношения“ във ВИИ „Карл Маркс“ и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1987 г. след конкурс става новинар в програма „Хоризонт“ на БНР. Един от създателите на радиопредаването „12+3“. През 1993 г. започва работа в софийското бюро на радио „Свободна Европа“, а от 1995 до 2004 г. е щатен журналист в централата на РСЕ в Прага. От 2004 до 2017 г. година е кореспондент и политически коментатор на „Дойче веле“ в България. Син на фотограф-художника Петър Папакочев. Един от основателите на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1991 г.) Преподава „Фотожурналистика“ до 2017 г. Носител е на редица награди за радиожурналистика, сред които европейската награда „Робер Шуман“ за изключителни постижения в радиожурналистиката през 2005 г. и на званието „фотограф-художник“ (1978 г.). Има 4 самостоятелни фотоизложби.

От нещата, които разказвате за предаването „12+3“ в началните му години, излиза, че то по някакъв начин е инкубатор на свободната журналистика в България. Инкубатор обаче, появил се преди 10 ноември. Как всъщност е било възможно това?

Концепцията за програмен „пълнеж“ на рехавите откъм информация ранни следобедни часове по „Хоризонт“ е била лансирана още в средата на 1988 г., за да може новинарската радиопрограма на БНР („Хоризонт“ тогава се водеше като орган на ЦК на БКП, подобно на БНТ, БТА, в. „Работническо дело“, в. „Йени яшък“ и дори в. „Стършел“) да засили пропагандното си въздействие на фона на ставащите страховити за режима процеси в т.нар. „социалистически лагер“. „Перестройката“ в бившия СССР, събитията в Унгария, Полша, тогавашна Чехословакия вече бяха започнали да генерират сеизмични идеологически трусове, заради които АОНСУ е препоръчало монополните медии на Тодор-Живковия режим да преминат към активна „контрапропаганда“. Задачата е била да се запълни всяка празнина в програмите на двете единствени тогава електронни медии – БНР и БНТ. Така по държавната телевизия започват да се появяват първите т.нар. „дискусионни публицистични предавания“, в които загрижени за съдбата на комунистическия строй икономисти, ветерани комунисти и граждани дават отчаяни съвети как да бъде спасен той (един от тях, например, беше Иван Костов ). По БНР и най-вече по „Хоризонт“, в наблюдаваните зорко от ЦК и ДС информационни блокове и публицистични предавания все по-често започва да звучи т.нар. „градивна критика“ към стопански ръководители (но само до определено равнище на стопанско-партийната йерархия!), а за по-голяма слушаемост на тази псевдо-перестроечна политика в ефир зачестяват не само персоналните музикални поздрави от типа: „А сега песента „Полегнала е Тодора“ за всички, които я пожелаха!“, но и политически неутралните западни шлагери и изпълнители, които дотогава можеха да се чуят единствено по чуждите радиостанции. Междувременно тъкмо в този период тихомълком изчезна заглушаването на предаванията на ББС на български език, а посланията на радио „Свободна Европа“ от Мюнхен и „Гласът на Америка“ от Вашингтон все по-често успяваха да „пробият“ местния късовълнов радиоефир през шума на заглушителните устройства, известни като „вършачките“.

И още нещо: комунистическият режим в България беше допуснал един фатален пропуск. От десетилетия езиковите гимназии в София и страната всяка година „произвеждаха“ стотици „идеологически обременени“ с ползването на чужди езици млади хора. Наистина приемът в тези гимназии се осъществяваше основно по различни параграфи за предимство на учениците уж с „правилен работническо-селски комунистически произход“, но всички те в крайна сметка напускаха „елитните езикови училища“ с естествената привилегия да разбират новините на чуждите радиостанции на съответния език. Да не забравяме, че любим сюжет в доносите на агентите на ДС е било обвинението „слушане на западни радиостанции“. Ръководителят и двама от първоначалните водещи на „12+3“ бяха възпитаници тъкмо на известната софийска Английска гимназия.

Естествено, много още други фактори тогава култивираха „инкубаторната“ среда за появата на новата по-разкрепостена, по-нормална и по онова време вече опитваща се да заобикаля догмите на режима журналистика. А и времената се променяха бързо. Тихо презираните мрачни хора с каскети и тежки сиви балтони бяха започнали безнадеждно да остаряват. И – което е парадоксално, същите тези фанатизирани крепители на режима все по-често се затваряха тайно вкъщи със съветските си „ВЕФ“-чета и „Селени“ и започваха да премятат тихичко нощем скалата на „късите вълни“. Дори и те вече искаха да чуят какво се случва не само по света, но и около тях, на собствената им тоталитарна територия.

Идеите за гласност, за перестройка доколко повлияха върху концепцията и направата на предаването? Имаше ли въздействие от тогавашния СССР например – спомням си колко беше популярно предаването „Взгляд“ – телевизионно, но сякаш с доста сходни нагласи като българското „12+3“?

В по-голямата си част първоначалният състав на „12+3“ включваше журналисти, които свободно владееха и най-вече ползваха западни езици. Такива бяха и повечето новинари в „Хоризонт“, откъдето всъщност беше подбран и авторският състав на обедното предаване. От друга страна, към информационната програма на БНР функционираше 24-часовата „Прослушвателна служба“, която осъществяваше мониторинг не само на основните глобални радиостанции (ВВС, VOA, RFE, DW, московското радио „Маяк“), но и на световни агенции като Ройтерс, Асошиейтед прес, Агенция „Франс прес“, германската ДПА, ТАСС). След появата на американския информационен тв-феномен CNN през 1980 г. и създаването на неговата глобална новинарска мрежа към края на 80-те, в редакционните стаи на „Хоризонт“ вече можеше да се следи на живо CNN с емисии новини на всеки половин час. Поради това едва ли ретранслираните единствено в петък по БНТ съветски тв-програми са оказвали особено влияние върху водещите на „12+3“ или на техните професионални нагласи. Да, перестройката в бившия Съветски съюз несъмнено беше впечатляващо явление в местния обществен застой, но погледите на „медийно зрящите“ хора, особено на младите тогава журналисти, отдавна вече бяха насочени далеч отвъд столичния булевард „Константин Величков“…

Зная, че на този въпрос може да се отговори и дълго и кратко, но: дали пък не точно политическото – бих казал, главните сюжети на „12+3“, не направи така, че предаването да се превърне в журналистическия феномен, който е? И в този смисъл разбиването му, разнебитването му, ако щете, да е било неминуемо, бидейки толкова тясно свързано тъкмо с политическото?

Макар и създадено като информационно-музикален блок, чиято основна задача бяха новините и блиц-репортажите на събития, свързани с тях, „12+3“ едва ли можеше да се размине с политиката. През бурните времена в края на 80-те и началото на 90-те в България всичко вече беше станало политика, включително и трамвайните билетчета по 6 стотинки! Затова новото обедно предаване, чиято аудитория още след първата година беше надхвърлила немислимите и рекордни над милион слушатели, съвсем естествено „задълба“ в хаотичната през тези години политическа ситуация в страната. Естествено, че пристрастията на хората от предаването тогава бяха на страната на промените, на новото, на опитите за възстановяване на многопартийната система. Отстояването на демократичните принципи за плурализъм и прозрачност в журналистиката обаче съвсем не бяха лесна работа. През тези години на ентусиазъм така изглеждаха и настроенията в цялата програма „Хоризонт“, дори в цялото БНР. Впоследствие обаче се оказа, че хората от миналото, повечето зависими от ДС, със стиснати зъби само са се „снишавали“ пред ветровете на промяната. След като се опомниха от внезапните промени, те бързичко започнаха да вършат онова, което винаги са знаели най-добре. А именно да налагат отново „реда и контрола“ в Старата къща, да уволняват масово най-активните журналисти и да репресират перфидно техните предавания. Резултатите от този първи опит за реставрация в БНР тогава се оказаха жалки – все пак Радиото винаги е следвало своите професионални традиции. От друга страна обаче, въпросните фигури усетиха, че не всичко е загубено за тях. Не всичко и не все още. И просто промениха тактиката.

Продължавам в тази посока и ще ме извините за неудобния въпрос: не се ли оказа в някакъв момент, че вместо да търчиш след политическото и неговите мимолетни персонални проявления, без да не знаеш какви ще са реакциите на тези персонални мимолетности – понякога доброжелателни, но сякаш по-скоро зловредни, е по-удобно, по-престижно и дори по-лесно и финансово осигурено да се напусне журналистиката за сметка на други позиции – експертни, но отново въртящи се около властовото?

Естествено, че се оказа тъкмо така! Голям брой журналисти, водещи и редактори от „Хоризонт“, а и от цялото БНР бързо забелязаха, че частният бизнес е много по-доходен и независим през онези години, затова изтупаха от праха университетските си дипломи и заработиха по своите специалности – юристи, инженери, икономисти-бизнесмени. Други потърсиха професионална реализация в българските редакции на чуждестранните медии и агенции. Тежката финансова криза в средата на 90-те прогони и много радиожурналисти от Старата къща към частните медии, но въпреки всичко в нея все пак останаха млади и талантливи журналисти. Повечето от тях днес са познатите гласове на „Хоризонт“ и БНР.

А не е ли тъкмо това – прехвърлянето от едното поле в другото (примери много, да не се спирам на тях, че много пространство ще отнеме) в основата на днешното лесно съгласие за служене на една или друга политическа сила, на една или друга идеологическа доктрина? Прочее, Бурдийо говори, че всъщност журналисти, социолози, политолози и политици са все актьори от едно и също поле, съвсем не действащи лица от различни сцени на обществената реалност. Струва ми се вярно на мен, а на вас?

Всъщност прелъстяването на журналистите от политиката е двустранен процес. Привлечени от възможността за докосване до заможните слоеве на властта, много хора на микрофона, камерата и перото станаха политически ПР-и (сиреч платени партийни рекламисти), говорители на политически формации или на държавни ведомства, прес-секретари (разбирай писачи на речите и статиите на прекалено заетите партийни функционери и министри). Някои дори осъществиха детските си мечти, като станаха водещи в многобройните тв-кабеларки, а по-късно и онлайн менажери на всякакви сайтове. След като се поопариха от „благините“ на властта, част от тези хора се върнаха към първоначалната си професия, но повечето от тях се оказаха изгубени за журналистиката. За добро или лошо.

Не е ли журналистиката – въпреки биенето ? в гърдите, идеологически обагрена, независимо в каква посока ще е тази идеология – дали лайфстал, дали путинизация, дали либерална, или националистическа? И тази да е причината (по-скоро осъзнаването на това като истина) за толкова нароилите са напоследък (че и отпреди) партийни телевизии?

Партийните медии винаги са привличали като магнит своите съмишленици, нещо, което не може да се каже за т.нар. обществени медии, където все пак се изискват баланс, неутралност и свързания с това професионализъм. Впрочем какво по-добро за една партийна медия от това да използва пропагандния ентусиазъм на своите единомишленици за идеологическите си цели, а те, единомишлениците, от своя страна, да имат възможността да изливат партийните си емоции и пристрастия в ефир! В това просто няма никаква изненада. По-опасното е друго. Неслучайно в популярни и комерсиални електронни медии, често оцветени ярко партийно, журналистическите „звезди“ се оказват фигури с още по-ярко минало в агентурата и системата на някогашната Държавна сигурност. Тези фигури, които в страните, извършили лустрация в своите общества, отдавна са забравено минало, в България днес продължават да вършат онова, което са правили с тайните си псевдоними, и то открито в ефира! Тези несменяеми някогашни ДС „рицари на плаща и кинжала“ продължават да са любимци на аудиторията, а за младите журналисти са едва ли не пример за професионално подражание. Защо? Ами защото политици, политолози, анализатори и всякакви други мераклии за медийни изяви търпеливо чакат ред да им гостуват в студиото, за да получат своите 15-ина минути слава. Напълно забравили или преструващи се на забравили кой всъщност се възползва от техните участия.

Накрая: традиционните електронни (и всякакви още медии) не се ли превърнаха точно поради необходимостта от един, нека го наречем, „амвонен“ глас в нещо, на което широката публика не вярва и съответно търси алтернативата му в социалните мрежи? И тъкмо тази предпоставка на „глас от олтара“ да е дълбоката – може би скрита, може би не докрай видима, а за някои дори невидима, база на т.нар. „фалшиви новини“?

Вярно е, че фалшиви новини заливат онлайн пространството днес, но по-тревожен е фактът, че те често бликат и от другите медии, умело камуфлирани зад привидно убедителния изказ на авторитетни водещи, на талантливи „пера“ в печата, на високообразовани събеседници, експерти и естествено на неизбежните политици. Всъщност едва ли има някакво значение дали ще погълнеш невярната информация през социалните мрежи, от тв-екрана или радиостудиото. Вирусът на фалшивата новина прониква бързо и подобно на грипа върши своите поразии. Така „болният“ може бързичко да се озове в някоя партийна централа, на безумен митинг или глуповат протест, да издига безсмислени лозунги или да е готов сляпо да следва новия си идол или водач. И когато „оздравяването“ евентуално настъпи, обикновено е доста късно. Затова битката срещу вирусите на фалшивата информация е важна. Битка, която преди 30 години „12+3“ също започна, но…

„12 + 30“ ИЛИ РАДИО-СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО

26 ноември 2018 г.

Признавам откровено – никак, ама никак не ми допадат юбилеи, чествания, годишнини, възпоменания и други подобни. Винаги ми се е струвало, че в тях има нещо не съвсем искрено, не много точно и най-вече – подобни „тържества“, както възторжено ги определят някои, създават усещане за нещо предпоследно, за някаква крайна права, обикновено водеща до неизбежния финал. И тъкмо заради това предпочитам да се върна към  появата на  „12+3“ по-скоро като към удивително събитие  в държавния  радиоефир, отколкото като към повод за кръгла годишнина. Макар че да се задържи цели три десетилетия в ефир в почти непокътнат вид и звучене до ден днешен,  предаването е постигнало рекорд, достоен за уважение. И това е факт, който дори най-големите завистници, опоненти и недоброжелатели на „12+3“ не могат да оспорят.

Между „Об уравне реки Дунай в сантиметрах“ и „Рекламния компас“

Не знам точно на кого и кога е хрумнала първоначалната идея да позапълни  информационно-музикалната програма „Хоризонт“  в ранните следобедни часове. Говори се, че просветлението осенило първо преподавателя във Факултета по журналистика на СУ  проф. Веселин Димитров и той го споделил с тогавашното ръководство на БНР. Има и други версии, но  е безспорен факта, че до началото на 1989-та  след новините в 12:00 освен музика, подбирана според ограниченията на тогавашните идеологически наредби, информационната програма на БНР излъчваше единствено интересуващия екзистенциално  българите „Бюлетин об уравни реки Дунай в сантиметрах“  на три езика, както и твърде странното през тези времена  предаване „Рекламен компас“. Странно, защото в него се четяха примитивни по съдържание и форма текстове, определяни като „реклами“, които всъщност съдържаха банална информация за някои социалистически предприятия, произвеждащи от десетилетия безконкурентните си две марки пасти за зъби  или предлагаха уникални телфери, електро и мотокари, които обикновения българин цял живот е мечтаел  да си купи. В крайна сметка тези послания логично допираха до известната  реклама за  сапун „Петел“, който „пере най-добре“. Естествено, на кръгъл час по „Хоризонт“ вървяха и задължителните новини.

Запълване на „кухите часове“

Това за новинарските емисии на кръгъл час е важно, защото тъкмо около тях  следваше да  бъде „ашладисано“ и бъдещото предаване.  Казано с други думи, обикновено безвкусните пропагандно-информационни „соени  кюфтенца“ на новините  следваше да бъдат украсени с някаква апетитна „радио-гарнитурка“, за по-лесното им консумиране от аудиторията. Друга идея за новото предаване вероятно е била изцяло „кухия“ отрязък до 15 часа  да бъде запълнен с нещо като сервизна информация с акцент върху кратките съобщения, рекламите и евентуално с някой и друг репортаж за успехите на „квадратно гнездовия метод“ при сеитбата на царевицата или за борбата срещу мишката „полевка“, оказала се бич за люцерната, детелината и посевите в полетата на ТКЗС.  Индиректното програмно изискване към новото предаване със сигурност е било то в никакъв случай да не конкурира контролираното изкъсо „модериране“ в естествено слушаните сутрешни часове, както и започващите след 16 часа „любими на драгия слушател“ блокове, заливани с кръшни музикални поздрави и изпълвани най-вече с материали за  успехите на трудовите колективи, както и, но само понякога, с дозирани критики към някои „самозабравили се другари“ в стопанската сфера или  срещу дребните  проблеми пред „изпълнението на петилетката в съкратени срокове“.

Махленско-съученическата афера

Такова, вероятно, е било заданието, поставено пред Йордан /Данчо/ Лозанов, един от най-авторитетните професионалисти в програма „Хоризонт“, израснал  в последствие  съвсем  естествено от заместник- шеф на вечерния информационен екип до позицията на  „ръководител, вдъхновител и организатор“ на новото предаване. Не ми е известно  с кого Йордан е водил предварителни преговори за включване в бъдещия екип, но сред първите откликнали на поканата му вероятно сме били  Чавдар /Чари/ Стефанов и моя скромност. Единственото обяснение за този светкавичен и безусловен консенсус около бъдещата ни съвместна дейност с Данчо най-вероятно се крие в чистата случайност, че всъщност  и тримата бяхме комшии на славната столична улица „Бачо Киро“ и почти връстници на години. Естествено имаше и друго. Освен съученици в някогашното 123-то училище на бул. „Сливница“, аз и вдъхновителят на „12+3“ бяхме изкарали заедно пет славни години  в Първа АЕГ-София, при това на един чин. Затова, погледнато през такава призма, спокойно може да се каже, че формирането на първоначалното ядро на „12+3“ си беше банална махленско-съученическа афера. Която съвсем естествено получи продължението си в току-що построения панелен квартал „О-2“/“Обеля-2“/, където  през 1988 година бях изселен като  „младо семейство с дете“. Тъкмо там, в двустайната панелка на втория етаж, с няколко възтлъсти свински пържоли и задължителната каса бира, през един ноемврийски ден на 1988 г споменатата по-горе  „Тристранка“ заседна малката кухничка за да  нахвърли първоначалната схема на бъдещото предаване. След като схемата беше уточнена делово, аз я разпечатих върху пелюр с помощта на  тракащата си „Континентал“ – ка, ценен подарък от скъпата ми майка, придобит от нея  почти на безценица от родственици на починал адвокат. После уточнихме деня на следващото „редакционно“ събирани, на което вече трябваше да предложим заглавие на бъдещия радиоексперимент.  Така съвсем естествено довършихме акта на зачеването на „12+3“ с касата бирички, пържолките  и музиката на „The Mamas & The Papas”. Въобще не помня как и защо ми е хрумнало да свържа началния час на предаването и неговите три часа със знака „плюс“, но когато на следващата сбирка „тристранката“ чу предложението, веднага започнаха едни почесвания по главите, промълвиха се  доста „Хммм…“ и „Ами…“, които скоро преминаха в „Добре де, ще видим“, за да се стигне до условното съгласие на Йордан:  „Засега да остане като работно заглавие, продължаваме да мислим“. В крайна сметка името оцеля, и то не заради друго, а просто защото вече нямаше време за нови предложения –  сигналното издание на новото предаване трябваше час по-скоро да влезе в 13-то студио на БНР със своето име, сигнали и рубрики.

Как киното се намеси в обедния блок

Преди да продължа с екскурзията назад във времето, непременно трябва да се върна към една важна за мен случка от този еуфоричен подготвителен период на предаването през есента на 1988 година, за която е дошло време да разкажа да първи път.

Тя е свързана с големия български кинорежисьор Едуард Захариев. В слънчев ден на ноември заварих „Едката“, както го наричахме приятелите, приседнал върху голям пън пред къщата на нашия общ приятел, Пламен Масларов, също режисьор. През тези години Пламен  и  съпругата му Ани живееха в симпатичната виличка на нейния баща Тодор Стоянов, друг известен кинотворец, до  „Симеоновското шосе“. Домакините все още ги нямаше и докато ги чакахме, от дума на дума стана споменах пред Едката, че подготвяме по „Хоризонт“ ново предаване. Не бях допускал, че думите ми щяха да  впечатлят толкова силно режисьора на филмите „Закъсняло пълнолуние“, „Мъжки времена“, „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“! Той тутакси ме засипа с въпроси, поиска да научи подробности около „неродения още радио-Петко“, дори ме попита дали началниците на радиото ще одобрят първоначалните ни  планове и как колегите от радиото ще погледнат на тях. Разговорът тогава се оказа дълъг и оживен, а седмици преди премиерата  на „12+3“  в ефир Едката редовно звънеше по телефона за да ме попита как вървят нещата, да предложи свои идеи за рубрики. Помня как преди първото излъчване той звънна в редакцията за да ни пожелае „На добър час!“, а по-късно, месеци след успешния старт, не пропускаше да припомни: „Казвах ти, че ще се получи, идеята ви беше чудесна, справяте се отлично !“. Така освен приятел, за мен  Еди Захариев  се оказа  и един от най-неочакваните  добри  орисници на „12+3“. Когато през 1994 година вече потеглях през Мюнхен за Прага към Радио „Свободна Европа“, на прощалната ни чашка кафе до хотел „Плиска“ той отново каза: „Жалко, че няма да те има в „12+3“, но поне направихте предаване за чудо и приказ!“.

Това всъщност беше последното ни виждане, малко след него Еди си тръгна за по-добрия свят. Сполай ти за всичко, Едка!

И колелото на „12+3“ шеметно се завъртя …

След експерименталното сигнално издание, на 4 януари 1989 година. предаването се появи официално в ефира на „Хоризонт“.  Негов първи водещ/ както и на сигналното издание/ по право беше Чавдар Стефанов, най-опитният и солиден глас пред микрофона. През първите дни  в студиото се редуваха двамата с Йордан Лозанов, по-късно в графика се включих и аз. Работният график беше много напрегнат – когато единият от екипа представяше обедния бюлетин и новините до 17 ч., вторият водеше „12+3“, а третият „играеше“  като редактор. На следващия ден ролите се сменяха и така колелото  бързо се завъртя в обичайните за „Хоризонт“ шеметни обороти. Атрактивните сигнали на „12+3“ ударно звучаха в ефир пет дни в седмицата и все повече слушатели след края на обедните новини оставяха включени приемниците си за да слушат предаването. Просто в „Хоризонт“  се беше появило нещо ново, много различно и за изненада на нас, неговите автори, то се възприемаше радушно от „драгия слушател“.

Днес малцина говорят за т.нар. „екипна система“, но динамиката на работа в „12+3“ през тези първи месеци на неговото битие, просто я налагаше. Естествено, всекидневната ротация зад микрофона в пряк ефир си беше изтощителна, но в тези изпълнени с адреналин и радостна еуфория първи седмици и месеци, едва ли някой  обръщаше внимание на умората. Независимо от всичко, без помощта, съдействието и точните съвети нашите прекрасни и високо професионални редакторки на новините, а по-късно и на самото предаване Радостина Русева, ласкаво наричана „Вождът на команчите“, Марги Шапкарова, Роси Байрямова, Стефчето Кафеджиева, малко след това и на Галя Спасова, Гита Минкова – без тяхната ключово важна подкрепа, ние водещите щяхме съвсем да се изприщим от работа. Така съвсем естествено екипът на предаването бързо следваше да се увеличи. Първоначалният скептицизъм и липсата на интерес към новото „радио шоу“ в доскоро заспалия и неслушан обеден отрязък отдавна се бяха изпарили и интересът към изява в него нарасна неимоверно, особено сред по-младите и амбициозни колеги. Скоро зад микрофоните на „12+3“ застанаха Петко Георгиев от „Нощния  Хоризонт“ и  Ивайло Малинов, тогава млад и ентусиазиран репортер. Със сигурност е имало и други мераклии, но за това вероятно повече могат да разкажат Йордан и вече официалния шеф на екипа Чавдар. Много скоро участията на  репортери, редактори  и  кореспонденти от страната и чужбина в „12+3“ започнаха да стават все по-престижни за тях. И причината беше  не само в  стремглаво увеличаващата се аудитория, но и в уникалната през тези тревожни месеци в началото и средата на 1989 -та възможност те да могат да представят материалите си на живо в студиото, а не с редактиран запис. Дотогава това беше много рядка практика дори за „Хоризонт! Преките телефонни включвания започнаха да се превръщат в рутинна практика. Много горещи новини и репортажи от събития през месеците преди ноември 89-та, заредени с опасно политическо електричество се излъчваха тутакси и директно в ефир.

И друго. БНР и новинарската програма „Хоризонт“ бяха едни от малкото в тоталитарната държава, на които беше разрешено да имат  не само денонощна служба за мониторинг на световните радиостанции, известната „Прослушвателна служба“, но и да получават пряко емисиите  основни световни осведомителни агенции като Ройтерс, АП,  АФП. Новинарските екипи в „Хоризонт“  бяха и едни от първите в България, които имаха привилегията в редакционните си стаи да гледат директно прохождащият тогава американски телевизионен гигант CNN. „Прослушватели“ бяха млади хора с по няколко езика, също както и редакторите на новините. Неслучайно първата солидна  група попълнения за българската редакция на ББС след 1989 година излетя именно от въпросната „Прослушвателна служба“ – Васко Велев, Андрей Владов, Веско Паунов, Вальо Илиев, Теди Христова/???/ и други. Помня как всеки от тях тичаше по време на дежурството си през глава в стаята на „12+3“ за да съобщи първи на екипа някоя „breaking news“ по агенциите или от световните радиа. Самите колеги-прослушватели често също участваха в предаването. Всичко това беше особено важно за бързината на информацията излъчвана по „Хоризонт“ и в „12+3“, колкото и контролирани от режима тогава все още да бяха новините. Благодарение на тази уникална като обем и актуалност световна информация, „новинарите-водещи“ на „12+3“, повечето минали преди през най-добрата новинарска школа на „Прослуша“, вече можеха да предложат на аудиторията доста по- различен начин за представяне на информацията, подплатена с по- задълбочени и интересни детайли, както и да демонстрират на практика познанията си за  професионалните стандарти на световната журналистика. Аудиторията на обедното предаване успя бързо да долови тези разлики и скоро екипът му получи нейното признание.

В навечерието…

Макар  все още скована от идеологическите ограничения , музиката до 15 часа също ставаше по-слушаема и освободена. Това се дължеше на специалните, често рисковани усилия на музикалните редактори, повечето от които не криеха желанието си да работят именно с „12+3“. Сергей Джоканов, Анна-Мария Тонкова, Гергана Лазарова,  Дарина Гълова, Христина/Ина/ Белчева, Тома Спространов, Живка Николова, Хелия Чавдарова, дори вечно усмихнатата Мария Градева с нейните неизвестни дотогава стари /“буржоазни“/ градски песни, опитваха всячески да прокарат през иглените уши на партийната цензура малко по-различна и „неизтъркана“ от слушане  музика. Е, все още липсваха новите западни хитове, но поне някои световни шлагери се промъкваха тук-таме в предаването, къде инструментално или в изпълнение на естрадни певци от „братските социалистически страни“. И понеже цялата тази радио-лавина се дирижираше от пулта в студиото, редно е да бъдат споменати с благодарност тоноператорите, с които обикновено работехме  най-весело – Боби Бобчев, Мария Ташева, Илонка Христова, Виктор Горнаков, дори  и с „палавника“ Димитър Цивнев, който редовно изпотяваше колегите си от притеснение, когато им разбъркваше съзнателно многобройните „копчалъци“ върху тонрежисьорския пулт. Казано направо, в месеците до ноември 1989 г. вече осезателно се усещаше разхлабената хватка на режима и за щастие новото, все още необременено от професионални комплекси обедно предаване по „Хоризонт“ се превръщаше в малка сензация в националния радиоефир. Трите часа на „12+3“ заповаха да се пълнят с нови дотогава рубрики, като „Криминална хроника“, „Валутна информация“, „Специален гост“, „Езикови справки“, „Стършел в аванс“ и други. Открито се заговори за екология, за замърсяването на въздуха и природата.  Появиха се музикално – рекламни клипове /в първите предавания те бяха  експериментално създавани от екипа с напълно измислени сюжети/, преките слушателски телефони ставаха редовна практика. И всичко това беше резултат от ентусиазираната работа на екипа и неговите сътрудници. Помня колко важно беше да убедим тогавашната говорителка на Столичното МВР Маруся Тошкова да се включва пряко по телефона с информация за текущите престъпления в София, което в тези неясни времена си беше чист  героизъм от нейна страна! Новинарските емисии ставаха все по-динамични и интересни, в предаването се появиха и първите зачатъци на т.нар. „breaking news“, особено от  външната политика, където разведряване между САЩ и тогавашния СССР набираше скорост. България също вече ставаше „врящо политическо гърне“, вътрешните събития ставаха все по-недвусмислени и рисковани за интерпретиране. Рисковани, защото през тези напрегнати месеци режимът, макар и разклатен, все още стискаше здраво за гърлото националното радио,  макар и да се усещаше, че „обедните пукнатини“ в “Хоризонт“ вече са се появили и започват да се разрастват.

Очакване на Годо от ДС

За мен ноемврийските събития през 1989-та  започнаха на 8-ноември вечерта, и то извън радиото. Като журналист от „12+3“ бях поканен на някакво събрание на разтревожения преподавателски и студентски актив на ВХТИ-София, които очакваха повечко информация около набиращите скорост събития в Източна Европа. Помня напрегнатото мълчание, в което тъмната маса хора в амфитеатъра на аудиторията напрегнато слушаше някакъв непознат човек от радиото за „страхотиите“, които бяха започнали в тогавашните ГДР, Чехословакия, а вече и в съседна Румъния. „Неизбежното предстои и у нас, а на партийния пленум на БКП  утре предстоят любопитни събития, поне ние в „12+3“ очакваме сензационни новини от него“, изплюх камъчето аз и светкавично от залата прозвуча въпроса: „Какво, вие да не би да искате да кажете, че другарят Живков ще бъде свален?“.  „Да“, отговорих твърдо и ясно, и след кратко шумолене на ухо,  значителна група от присъстващите демонстративно започна да напуска аудиторията. И след като партийния и комсомолски актив опразни залата, лавината от въпроси се отприщи и споровете продължиха почти до полунощ в кафенето на института.

Още не знам с кой акъл тогава бях изприказвал такива неща пред толкова много хора, но на път към къщи бях уверен, че със сигурност ДС ще ме прибере „на топло“ още тази нощ.  Това, за късмет, не се случи. Просто тогава събитията явно вече са били в ход – на 9-ти ноември Тодор Живков тайно е подал оставката си, но това беше официално съобщено едва след края на пленума на ЦК на БКП на 10-ти, където всъщност  беше огласен вътрешнопартийния преврат. Месеци след тази случка напълно  непознати хора, участвали във въпросната среща, ме спираха по улицата за да ме поздравят за моята почти „самоубийствена“ тогава прогноза. Други директно ме упрекваха: „Вие, там в радиото, сте знаели предварително всичко за преврата, както за аварията в Чернобил преди това. Защо тогава продължавахте да мълчите, нали уж сте журналисти?“. Това бяха тежки и справедливи упреци, на които можех единствено да отговоря: „Тогава бяхме обикновени радиоработници, така ни и наричаха формално.  Сега вече трябва да станем  и журналисти“.

Можех, но не отговорих така, защото това беше излишно –  хората вече искаха да се уверят, че действително си вършим работата добре.

Десетоноемврийският преврат  и „Хоризонт“

Защо все пак се връщам към всички тези повече или по-малко известни събития? Годините са враг на паметта, а и професионалното човешко его често е склонно да преувеличава или омаловажава фактите. И затова все пак си струва усилието мозайката на спомените да се нареди внимателно и отговорно. Колкото и субективен вече да е този процес.

На 10 ноември 1989 г, беше петък, новината за оставката на Живков за „Хоризонт“ отдавна вече не  беше никаква новина. Още преди обяд световните агенции излъчваха с гриф “urgent” , сиреч „мълния“, съобщения за свалянето на българския комунистически лидер. Началниците на програмата нито отричаха, нито потвърждаваха  официално тази информация и само притеснено повтаряха: „Никаква новина в ефир  преди да  е дошла официална информация от БТА и ЦК!“. В този петък следобедните новини четеше Чавдар Стефанов, но повечето хора от екипа все  пак бяхме в радиото. Йордан Лозанов, като „отговорен редактор“, с трескав поглед блуждаеше между кабинетите на шефовете и редакционната стая и също повтаряше ядосано: „Чакаме, чакаме, чакаме!“.

Йордан – „Патилан“

В тези моменти всички съчувствахме на Данчо, защото броени  дни  по-рано, на 27 октомври, ден след погрома на „Народната милиция“ върху протестиращите в градинката пред „Кристал“, през неговата редакторска глава претърпя тежък  шок, който за дълго го постави в състояние на истински психически нокдаун. Две /!!!/ минути преди емисията новини в 13 ч.  пристигна писмо от МВР, в което тогавашния вътрешен министър Георги Танев по същество признаваше официално за побоя и арестите на екоактивистите от градинката на „Кристал“. Вярно, тогава в София се провеждаше международния Екофорум, но подобно признание от страна на режима беше безпрецедентно !С разтреперана ръка Йордан успя да драсне разкривено някакви букви върху текста на писмото, сложи го начело на емисията новини и задъхан се втурна към студиото. Помня, че в същото време започваше редовната „летучка“ в стаята на главния редактор на Хоризонт Мартин Минков, той беше пуснал радиото за да чуе началото на емисията. И тогава се случи страшното. След дълга пауза и тежко дишане в ефир, с натежал глас Йордан успя да съобщи само часа, след което отново спря да говори и да диша тежко до микрофона. Присъстващите и Мартин  тутакси се юрнахме към студиото да видим какво се  случва и тогава се чу гласа на Петко Георгиев, който подхвана четенето на обедния бюлетин. В този момент Петко случайно се намирал в апаратната и светкавично беше реагирал  – да влезе в студиото и поеме емисията от закъсалия водещ. Дълго след това Данчо не беше в състояние да застава  на микрофон, а след месец, когато лекарите го пооправиха, един от водещите на „12+3“ задължително влизаше с него в студиото за новините като дубльор, за всеки случай, просто.

Чавдар и лютата му попръжня

И така, безумното очакване на разрешението да съобщим за свалянето на Тодор Живков продължи почти до 18 часа.  Дотогава Чари все още се надяваше именно той да прекъсне програмата с очакваната “блага“ вест. Уви. „Височайшето“ потвърждение дойде няколко минути преди 18, когато започваше новинарското дежурство на Величко Конакчиев от вечерния екип. Така, съвършено случайно на него се падна „честта“ да съобщи  първата официална вест  за свалянето на Живков от власт. Което отвсякъде си беше лош късмет за новинаря от „12 + 3“, все пак! Затова почервенял от напрежение и гняв, Чавдар съвсем правилно, според мен, шумно попържи в редакцията страхливите големи началства, махна обидено с ръка и…пое към къщи за да се успокоява.

През същата петъчна вечер, но на път към квартала „О2“, аз също информирах, но този път успешно, вероятно последния българин, който все още не беше чул за падането на Тато. Това беше шофьора на таксито, с което със семейството пътувахме  към панелното ни жилище. След като мълча подозрително няколко минути, през които ме изучаваше трескаво в огледалото за задно виждане, шофьорът реагира на информацията предпазливо: „Е, това не може да бъде!“, промълви невярващо той, просто в раздрънканата му „Жигулка“ нямаше радио. След като някак все пак го убедих, таксиджията бързо изпадна в буйна радост и дори отказа да вземе пари за возенето. „Хайде, хаирлия да е !“, каза на изпроводяк той, махна с ръка той и отпраши обратно към центъра.

Спомени, спомени…

Промяната в комунистическата власт на 10 ноември очаквано премахна досадните ограничения в „Хоризонт“ и съответно в „12+3“. Доста преди вътрешната наредба за абсурдните квоти за музиката по радиото да изчезне, в обедното предаване свободно зазвучаха всички възможни и невъзможни забранени западни състави и хитови парчета от цял свят, а музикалните редактори започнаха просто да надминават себе си. В студиото говореха свободно в ефир събеседници, чиито имена до неотдавна предизвикваха нервни тикове пред изгубилата ума и дума тоталитарна власт. „Гости на предаването“ ставаха чуждестранни наблюдатели, западни политици, озовали се първи страната след промените, журналисти от световни медии. При това изобилие от събеседници често не успявахме да осигурим преводачи в ефир, та водещите се налагаше сами да вършим чудеса в студиото, като задаваме въпросите си на български, след това ги превеждахме на госта на съответния език и после представяхме казаното от него отново на български. Помня дребничкия  Стивън Ашли, една от легендите на британската ББС, който разказа в ефир потресаващи подробности за едногодишното пребиваване на Людмила Живкова в Кембридж,  за нейната неотлъчна охрана от УБО в кампуса на университета, каквато, по думите на Ашли, не са имали нито британския престолонаследник Чарлз, нито децата на милиардери. Веднаж в студиото се появи напористия Жорж Ганчев, неотдавна пристигнал от Америка. По време на разговора с него забелязах под сакото му огромен пистолет. „Как милиционерите на входа  те пуснаха в Радиото  с този „топ“ под сакото, бе Жорж?“, го попитах вече, извън студиото . „А смеят ли да ме спрат с него?“, беше неговия характерно палав отговор. Друг случай – след гастрол в предаването американски репортер  ме помоли да го разведа из етажа на „Хоризонт“, да види, сиреч, как и къде работи БНР. В стаята на машинописките, както обикновено, цареше напрегнат и шумен труд. Влязохме и американецът  тутакси включи  магнетофона си за да записва „арията“  на трите стари механични машини, които се задъхваха от тракане. Доловил недоумението ми, той обясни: „Такива звуци вече не могат да се чуят никъде. Записвам ги за нашия аудио фонд, това остава в историята“.

Не след дълго стана ясно, че от нашата „модераторска“ лексика в ефир обръщението „другарю“ или „другарко“ отпада за да бъде заменено с „господине“ или „госпожо“. Петко Георгиев, чешки възпитаник, първи се обърна към радио аудиторията  с „Дами и господа“, просто в тогавашна Чехословакия това обръщение си беше напълно естествено.

По този повод  помня, как един ден по телефона ми позвъни генерал , който настояваше да изнесе данни за разграбено военно имущество. Естествено го поканих да разкаже за какво  става въпрос, но преди да влезем в студиото го предупредих, че в ефир към него ще използвам думите „господин генерал“. Когато чу това, човекът изведнъж спря и притеснен ме попита: „Ама наистина ли така ще ме наричате?“. Потвърдих и поясних, че това обръщение вече е практика за цялото радио. Тогава „другарят генерал“ направи кръгом и без да каже нищо, закрачи към изхода. В което, всъщност, имаше нещо тъжно и доста символично.

        Епилог

Съзнавам, че разказаното дотук е незначителна част от спомените ми за началото и първите години на „12+3“. Давам си сметка също, че едва ли някой ще прочете този текст до края, ако въобще се захване да го чете. И все пак, в заключение съм длъжен да споделя още няколко важни, според мен, неща.

Обедният блок „12+3“ несъмнено беше най-успешния проект за радиопредаване на „Хоризонт“ и БНР в края на 80-те началото на 90-те години на миналия век. За това недвусмислено говорят наградите и мястото на предаването в първите медийни класации, които започваха да се появяват тогава. Вярно е, че предаването и неговия екип станаха известни „имена“ благодарение на липсата на конкуренция в националния ефир тогава. Нека обаче не се забравя, че от „Магнаурската школа“ на „Хоризонт“ и „12+3“ излязоха хора, които не само поставиха началото на първите частни радиостанции в България, но и прекопираха „творчески“, най-често буквално, схемата на предаването, неговите рубрики, маниерът на модериране, свободното и професионално поведение в ефир. През тези първи години на „12+3“ в неговото отворено за всички студио направиха първите си крачки много стажанти, репортери и журналисти, които и днес продължават да поддържат високо равнище в професията. Имена с участията си в „12+3“ направиха и мнозина колеги от програма „Христо Ботев“, колкото високомерно някои от тях да отричат това днес.

Освен огромна аудитория и прекрасни приятели, през тези първи години „12+3“  имаше и завистници в БНР, което беше  обяснимо. Предаването се правеше от хора, повечето от които дотогава бяха доста неизвестни в Радиото и за някои напористи колеги от „Хоризонт“, успехите му предизвикваха неприкрита неприязън. За тях вече се беше появила вътрешна конкуренция –  неочаквана и много сериозна.  Помня как мастита водеща на популярен следобеден блок, в който четях новините на кръгъл час, закри със средния си пръст нагоре копчето за „окъсяване“, когато усети, че по време на емисията получих хрип и трябваше да изключа за секунда микрофона за да се изкашлям. Помня как друга, хиперамбициозна водеща на подобно блоково предаване, грабна листчето с първата новина от новинарската ми емисия и почти ми изкрещя в ухото : „Това ще го прочета аз и никой друг!“. Е, прочете я и…какво от това? Нито стана по-известна, нито предаването й спечели кой знае колко. Вярно, това бяха напрегнати и нервни времена за радиото и някои не винаги успяваха да овладеят своите емоции, амбиции и нерви.

През 1994 година, когато  и аз се разделях с „12+3“, след като Йордан и Петко вече бяха поели по личните си професионални пътища извън радиото, се наложи да отнеса тежки упреци от оставащия на „Драган Цанков“  екип на предаването. „Как можахте да направите това, вие сте  дезертьори, защо съсипвате хубавото предаване, какво ще стане с него в бъдеще?“ – това бяха само част от обвиненията на обяснимо разочарованите колеги. Те имаха основания за своите упреци, още повече и защото в Радиото вече беше започнала да се завръща ледената атмосфера  отпреди 1989 година, по-късно започнаха уволненията, протестите…

Признавам, че страшно дълго се колебах тогава дали все да не променя решението си да напусна „Хоризонт“.  И когато посетих за някакъв рутинен  разговор един от тогавашните началници на БНР, излязъл от средите на „Хоризонт“ и впоследствие оказал се агент на ДС, и той грубянски се нахвърли върху мен, решението ми бързо беше взето. Окончателно, при това.

Спирам дотук, защото историята на „12+3“ след 1994 година принадлежи по право на Чавдар, Галя, Гита и на всички онези, които въпреки премеждията и трудностите, поне направиха опит да съхранят и продължат традицията на това чудесно като концепция, възторжено създадено  и ентусиазирано стартирано предаване. За неговото най-ново и днешно битие думата имат колегите, които продължават да „въртят педалите“ на предаването в ефир. Дано един ден и те успеят да разкажат своята история за „12+3“. И то  с възторга и обичта, с които са изпълнени моите спомени.

СПРАВЕДЛИВОСТ И ЖИВОТ

 

    24 декември 2018 г. Преди време чух духовник да казва, че всъщност Бог е несправедлив. Полазиха ме тръпки и веднага се запитах –  как така не е справедлив, щом като той е най-висшата сила, към която се обръщаме за помощ при тежко изпитание или за благодарност при успех или щастие?

Хилядолетия вече ние, хората, си задаваме въпроса каква ще е Божията воля когато се сблъскаме с някакво предизвикателство в нашето човешко битие? Всъщност през вековете тъкмо този въпрос е бил не само същина на богословските спорове, но и най-често е бил използван като повод за войни, за гонения на друговерците, за изгаряне на клади или освобождаване на Светите земи. Днес ние човеците, обикновено благодарим за добрата Божия воля и молим всемогъщия да бди над нас.

И все пак как Всемогъщият разпределя и раздава тази своя воля? Върху едни хора той  изсипва с пълни  шепи ум, красота, чар, талант, обгръща ги със златно покривало от глава до пети, дарява ги с добър живот.

А от други отнема всичко. Не става дума непременно за бездомниците и бедните, които се прехранват от кофите за боклук, макар, че когато срещнем такива люде, понякога в дъното на нашето съзнание присветва една червена лампичка, която ни кара да се запитваме: „Наистина ли този злочестен човек е бил толкова без късмет, за да се озове на самото дъно“ ? След което вероятно си казваме: „Да, животът е много крехко нещо и границата между успеха и провала в него често е незабележима. Затова и  ние човеците цял живот се опитваме да укрепим тази условна граница срещу изпитанията, които битието ни поднася.

И така се изправяме пред въпроса за съдбата, онази висша сила, която предопределя нашия живот, онова стечение на обстоятелствата, което не зависи от човешката воля. Някои провиждат в съдбата  всемогъщия Бог, който като светлина ни води по неведомите пътища на живота.  Други са убедени, че всевишният държи всичко в своите ръце и единствен решава какво и как ще се случи в бъдеще с нас. Има дори и  хора, които смятат, че Бог притежава чувство за ирония, щом е внушил формулираната афористично от Петър Дънов мисъл: „Помогни си сам за да ти помогне и Господ“.

Всъщност онова, което ние, човеците очакваме , е справедливост. Къде обаче да я търсим тази справедливост? Когато човешките закони ни обърнат гръб, тутакси се обръщаме към Божията справедливост. А ако и тя действително липсва, тогава какво ни остава?

Обикновено ние хората, подсъзнателно се опитваме да постигнем някаква вътрешна договореност с Бога. Ако не го гневя, си казваме, ще бъда опростен, след което формулираме личните си желания и мечти. А те могат да бъдат среща голямата любов, спечелването на достатъчно пари, създаването на голямо семейство или намирането на добра работа. Без изключение обаче, всички си пожелаваме основното – здраве, защото то е най-голямото благо на живота. Без здраве всичко останало става безсмислено.

Затова, ако съществува несправедливост, тя едва ли е Божия! Несправедлив по-скоро е животът. Тъкмо той щедро раздава всичко на някои, той превръща други в просяци, той се присмива с ирония  на трети. Затова единственото успокоение  вероятно е в приписваната мисъл на Питагор, че „Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и малко горчиви сълзи“.