Българският Хамлет:  „Съм ли съм, или не съм?”

В подобна ситуация изпадна и Съветът за електронни медии/СЕМ/, който след избора на генерални директори на държавните радио и телевизия обяви, че се е съобразил с  решаващото условие кандидатите да са от съответната медиа, да имат подкрепата на „трудовите колективи” в лицето на техни „най-изявени представители”, както и да се ползуват с доверието на  някакви обществени организации. Зад подобни формулировки, наподобяващи удивително говоренето през развития социализъм, обикновено се прикриват политически поръчки, неохота за радикални промени, запазване на удобното за момента статукво, съгласие ръководството да се превърне в заложник на онези, които го подкрепят и какво ли още не! Възниква, обаче, и въпроса – кой всъщност определя ръководните фигури и органи на едно публично звено на бюджетна издръжка – държавата, чрез своя представител - регулаторния орган, или вездесъщият „трудов колектив” в комбинация с обществени /смятай приближени на кандидата/, организации?  И кой, в крайна сметка, носи отговорността при евентуален провал на избраните шефове и посочените от тях управителни органи? Държавата или „трудовия колектив”?
Друг особено отблъскващ случай, свързан с наричаната в България „шуробаджанащина”, се оказа поведението на подалата вече оставка зам.-председателка на парламентарната здравна комисия от ГЕРБ Геновева Алексиева, която участвала в жури, избрало на първо място собствената й дъщеря за доцентка по медицинска специалност. Извън пренебрегнатите морално-етични норми от любящата майка-депутат, под въпрос е поставена квалификацията на млада детска офталмоложка, чиито доцентски отговорности многократно надхвърлят тези на общопрактикуващ педиатър, както и цялостната професионална и политическа дейност на амбициозната родителка!

Фокус-мокус препаратус

Още в края на 90-те години бивш премиер и сегашен партиен лидер подробно беше обяснил в медиите, че „всяка политическа сила трябва да се грижи за кадровия си потенциал, че с това не се създава номенклатура, но й трябват верни хора, с които „да сподели гласуваното от избирателите доверие”, и се  беше застраховал с констатацията, че  „ България наистина е малка държава, много хора се познават, а много хора са и в роднински връзки”. Резултатите от подобен начин на мислене са бреме и днес с тежката нищета откъм сериозни специалисти и управленци във всички досегашни кабинети, грижили се за добруването около държавната трапеза основно на своя „потенциал” от съпартийци, или изфабрикували от бартерния контингент вечните дребни началници-пионки.
Така, за разлика от развитите държави в Европа и по света, които се управляват и функционират по демократично изчистени във времето правила и закони, в България продължават кадровите практики на „правата и сребърна” роднинска линия, личат остатъците на „демократическия централизъм” от времето на социализма и често решаващи се оказват конюнктурните партийни и лични политически интереси.
Какво да се прави, българинът продължава да спазва своите съмнителни традиции и приемственост при селекцията на по-малките си началници. И, както е ясно, се опитва да ги брани тези практики упорито.

Идеята за окончателното приватизиране на българското черноморско крайбрежие беше лансирана от сегашният областен управител на Бургас Константин Гребенаров, бивш общински съветник от ГЕРБ в Созопол, възпитаник на Академията на МВР в Симеоново и някогашен служител на Националната служба за сигурност. Според областният управител, в първата година на „управлението ни”, както сам заявява в пресата, той и негови съмишленици от Варна и Добрич,  са направили предложения до Министерството на регионалното развитие и благоустройството да бъде променен Закона за устройство на Черноморието и плажовете по него да бъдат категоризирани. Казано с други думи, плажовете по едва 400-километровата крайбрежна ивица на „туристическа” България следва да придобият статут на национални, местни и затворени. С това щял да бъде постигнат баланс между конституционните права на гражданите и интересите на инвеститорите, които, според загриженият областен управител, били вложили доста средства за облагородяване на „пясъчната ивица пред комплекса си”, а и техните клиенти би трябвало да бъдат предпазени, ако въпреки цената за „ол инклузив”, сиреч „на тумбак”, в зоната навлезе/Боже опази!/, джебчийска банда.

Който не плаща, става „шматка”

Безспорен факт е, че в огромната си част сравнително късата българска брегова линия отдавна е парцелирана и незаконно „категоризирана”. Невинна разходка на север и юг от „навиканото” бургаското село Лозенец  ще ви докаже, че в продължение на много километри да се доберете свободно до морския бряг от сушата е практически невъзможно. Не по-малко лошо е, че арогантни концесионери масово събират незаконни  такси за иначе „безплатния” достъп до плажове, заведения или паркинги край тях. Тези дни прокуратурата санкционира известен социалистически милионер-набаб от северното Черноморие, който събирал пари от преминаващите през неговите вилаети автомобили и препятствал достъпа до брега пред негов луксозен курортен комплекс. Подобна е ситуацията с едни от най-красивите плажове на юг от Синеморец, където за да докоснат морето, туристите, които местните хора все още носталгично наричат „курортисти”, трябва да плащат такса от 2 или повече евро.

За бедни българи – вход забранен!

В Гърция дългата почти 14 хиляди километра брегова ивица предлага над 2000 плажни зони, в Испания над 3000 плажа целогодишно предлагат възможности за почивка, в Португалия 800-километровото крайбрежие предоставя близо 500 плажа с кристално чист пясък и вода. Едва 200 са официално обявените плажове по българското Черноморие, като половината от тях са отдадени на концесионери.
Казано иначе, достъпът до тях е платен, сиреч е практически недостъпен за гражданите на най-бедната страна от ЕС. Ще се реши ли ГЕРБ извън сезона, но все още в кризата окончателно да „сегрегира” крайбрежието за имащи или по-малко имащи туристи?
Ще поживеем и ще видим, както казват руснаците.

Сънят на гладната кокошка

През седмицата темата беше подхваната и от софийският зам.-кмет Иван Сотиров, бивш конкурент на Димитров за шефския пост на Синята партия, който стигна по-далеч, като сондира настроенията сред управляващите с екзотичното си предложение за обща президентска кандидатура на ГЕРБ и „сините плюс”, която да бъде определена след предварителен избор. На фона на безрадостните данни свързани с текущата електорална подкрепа за все пак партниращата на управлението десница, подобна инициатива вероятно звучи като музика в ушите на разколебаните десни симпатизанти, но за формацията на Бойко Борисов това със сигурност е  досаден шум от политическата кухня, където „главния готвач” отдавна  е определил менюто, сиреч, че следващият президент ще бъде от ГЕРБ.
Впрочем през отминаващата седмица още нещо силно притесни парламентарните съратници на ГЕРБ от „Синята коалиция” и „Атака”. Размяната на необичайни любезности между враждувалите до този момент премиер и президент накара сините да заподозрят „таен сговор”  по въпроса за енергийните проекти, а хората на Сидеров индиректно да атакуват държавния глава със „сензационното” разкритие, че той вече бил определил своя приемник от левицата в лицето на бившия външен министър Ивайло Калфин.

Предстоят ли цунами в левицата?

Това, че според Първанов, той и Борисов вече общували „доста по-активно”, а според премиера сме си имали „опитен президент, който много се старае и се справя чудесно”, нямаше да  прозвучи никак странно, ако все пак между тях не стояха наистина отговорните предстоящи решения за строежа на АЕЦ”Белене”, определянето на новия шеф на военното разузнаване и неодобрението на държавния глава за поведението на министъра без портфейл и негов колега-историк Божидар Димитров, както и на съгласието на Външно министерство да проводи за консул в Чикаго известния комедиант Шкумбата.
В БСП, засега, все още всичко е спокойно. Поне привидно, защото  засилената земетръсна активност там ще продължи със сигурност до местните и президентски избори догодина. Дали обаче предстоящия през октомври 47-конгрес на червените ще освободи  натрупаните енергии сред изчисляваните сега около 13 на сто техни партийни симпатизанти и трусът ще събори сегашното партийно ръководство, дори опитни политически сеизмолози не са в състояние да прогнозират. Просто от 20 години насам  процесите в българската левица са точно толкова непредсказуеми, колкото предсказуем беше „развития социализъм”, който нейната партия твърдоглаво изграждаше до 1989-та година. И, всъщност, успя да си го построи. Но по своему.

Да поиграем на „сляпа баба”!

Засега националната статистика продължава да твърди, че българите намаляват само с 5 на сто годишно, но без да отчита изведените в чужбина деца, както и емигриралите български граждани. В нейните сметки не влизат също родените в чужбина българчета, които никога не са виждали родината на своите родители- емигранти. Не друг, а сегашната шефка на клатушкащият се постоянно от проблеми  Национален осигурителен институт е, че до 2040 година населението в страната ще намалее с още милион и половина жители, пенсионерите ще се увеличат с нови половин милион човека, което ще изправи пенсионната система пред почти нерешими проблеми.
Всичко това следва да бъде констатирано, уточнено, анализирано и прогнозирано в започващото от 1 септември тази година предварително и последващото редовно преброяване на населението през март догодина. В Плевен, Велико Търново и Стара Загора преброителите ще обхванат около 40 хиляди човека по европейска система, която ще бъде тествана през първите две септемврийски седмици.

За „белите облачета” и „черните забрадки”

Какви ще бъдат резултатите не е трудно да се прогнозира – само за последната година Плевенска област е „олекнала” с почти 4 хиляди свои жители в резултат на отрицателния естествен прираст и миграцията в чужбина. Въпреки това държавните статистици са амбицирани през септември да уточнят въпросите, които ще задават на хората догодина, да сондират възможността да се отговори на странични въпроси и което е особено важно, да идентифицират по-точно онези малцинствени, засега, сегменти, чиято роля в етническата смес на българското население очевидно ще расте.
Едни от крайните цели е да се прогнозира дали наистина през 2050 година българите ще се превърнат в екзотично малцинство в своята страна, дали жителите на малките и средни градове няма да мвогат да се поберат по оскъдните пейки на градските си градинки, както и да се формулира бъдещата демографска политика на държавата. Защото нейните практики и резултати досега в тази сфера са очевидни.

„Гори, гори огънче…”

В разговорите на президента на групата на Световната банка Робърт Зелик в София активно участие взе и Кристалина Георгиева. бившата вицепрезидентка на банката и сегашна еврокомисарка за международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи. Нейното присъствие в българската столица в разгара на природното бедствие с пожарите около Москва се оказа решаващо и за може би първият наистина впечатляващ външнополитически ход на правителството на ГЕРБ – с неподозирана бързина в помощ на Русия за гасене на пожарите бяха изпратени 95 огнеборци, които според руската ИТАР-ТАСС, са „най-добрите бойци на българската противопожарна охрана, екипирани с най-ново оборудване за гасене на пожари”. Така, само за няколко дни със своя квалифициран труд, стотината бивши колеги на министър-председателят Бойко Борисов накараха руския премиер Путин да оцени навременната помощ като „голям морален жест”, а по-късно, в телефонен разговор с комисарката Кристалина Георгиева да подкрепи изцяло предложението  на българския кабинет в България да бъдат приети руски пожарникари и деца за възстановяване след бедствието.

Кризисен щаб „София”

Дори повече. Със своя оформен вече международен авторитет, комисар Кристалина Георгиева успя да координира от българската столица до значителна степен действията на редица европейски държави по оказването на помощ за Русия, което в професионален план й донесе личното признание на дипломат номер едно на ЕС Катрин Аштън и на руския външен министър Лавров, а в национален – една полезно висока оценка за външната политика на България. Съвсем естествено при създалата се ситуация жестовете на кабинета в София продължиха с решението да се удължат с месец, поради бедствието, визите на летуващите в страната руснаци, на фона на факта, че туристически страни като  Гърция, Испания и Португалия не се решиха на подобна стъпка.
Впрочем, „уплътняването” на рехавия туристически сезон с оставащи руски туристи по българското Черноморие едва ли е единствения икономически аргумент на кабинета. Цените и доставките на природен газ за България, зигзагите в преговорите за нефтопровода „Бургас-Александруполис”, за газопроводите „Южен поток” и „Набуко” и най-вече за съдбата на АЕЦ „Белене”, която на практика е почти изцяло в ръцете на Москва, биха могли  да получат бонуси от руска страна с изразеното съчувствие, европейска ангажираност и реална помощ от страна на София в дните на природното изпитание.
Засега е трудно да се прецени реалният ефект от кризисното взаимодействие между европейска България и съвременна Русия. Във всички случаи той би следвало да бъде оценен положителен както в европейски, така и в морално-хуманитарен смисъл.

Приказки от 1001 нощ

Още през далечната 2001-ва сладкодумният професор, гальовно сравняван от приближените си с приказната разказвачка Шехерезада, успява да омае със слово и главния секретар на МВР Бойко Борисов, който още тогава се изповядва публично: „Горд съм, че този човек ми е приятел. Аз го слушам, а той ми говори с часове!”. За да възкликне девет години по-късно за своя министър без портфейл, вече като премиер: „Само внимавам да не обяви война на някоя държава докато съм в чужбина”.
Е, война сладкодумният професор и телевизионен водещ не успя да обяви, но направи опит. В навечерието на посещението на своя шеф в Анкара през януари    , той на своя глава поиска от Турция 20 милиарда долара компенсации за Тракийските бежанци и я заплаши с лишаване от членство в ЕС. Вярно, в резултат на самодейната си изява получи последно предупреждение да не се изказва неподготвен, но…Всуе.

„Вържи попа, да е мирно селото!”

„Шилото” отново щръкна от торбата и убоде уволнената през май председателка на Държавната агенция за българите в чужбина с думите, че „сама си е ритнала трудовата книжка”, после изгравира възторжен параф върху подкрепителното писмо за консулския пост на един вариететен вицаджия в Чикаго и…
Тогава гръмна созополската археологическа сензация.
Изявите по този повод на историческия сърцевед, който светкавично се идентифицира с откритието и заговори за него в първо лице множествено число, вече втора седмица озадачават мятащите се в кризата  и „шибани”, според определението на г-н министъра, българи, повече, отколкото самите находки.  Просто „шибаняците” изглежда допряха до въпроса дали, наистина, въпросният министър е без портфейл, или портфейла, всъшност, е без министър?
Вероятно някой следва да предложи отговор на този въпрос. Независимо, че ваканцията  е все още в разгара си.

Ни приема, ни предава!

Според сегашния министър на отбраната Аню Ангелов, предложеният от кабинета кандидат е човек външен на военното разузнаване, т.е. е извън кръга около досегашния шеф на службата, изкарал немислимите осем години на този пост преди да бъде пенсиониран.  Сиреч, изслужил мандат почти еднакъв с този на своя върховен главнокомандващ и държавен глава. Година преди президентските избори, обаче, се оказва, че  в представите на президента Първанов статуквото не трябва да се променя и поста следва да бъде зает от кандидат от въпросната „компания”. А тя, по думите  на военния министър Ангелов, представлява „черна кутия”, в която не е разрешено да влиза никой – нито вездесъщото военно контраразузнаване, нито ДАНС, нито дори Министерството на отбраната! При така създадената ситуация единственият смислен, макар риторичен, поради своята секретна същност, въпрос, е кой  е бил досега и кой в бъдеще ще е основният ползвател на иформацията от „черната кутия” или, иначе казано, чии интереси  е обслужвала и евентуално би могла да обслужва подобна информация. Което, естествено, звучи тревожно.

Москва, Калкута, Лос Анжелос…

Впрочем, още в началото на юни тази година чрез шефа на своя президентски кабинет и неотдавнашен началник на генералния щаб Никола Колев, главнокомандващият Първанов попита канцеларията на министър-председателя дали при посещението на шефа на ЦРУ Леон Панета в София Борисов не е обсъждал с него готвения от президента личен политически проект догодина. Някои интимни с „Дондуков 2” медии тогава лансираха и предположението, че директорът на службата по събиране на тайна информация в ЦРУ Майкъл Сълик дори предложил помощ на Борисов срещу опитите за промяна на политическата конфигурация в България, неща, които кабинета категорично отрече.
Онова, което не може да се отрече, обаче, е помпозното награждаване в София през същия  юни с Почетния знак на държавния глава Първанов на акад. Евгений Максимович Примаков, председател на Търговско-промишлената палата на Русия, крупен съветски и руски политически деец и  голям приятел на българския народ. Съвсем между другото, ръководител на Централната разузнавателна служба на Съветския съюз  и след това директор на службата за външно разузнаване на Русия от 1991 до 1996 година. Просто един приятел на България от добрата стара „компания”.
Така сражението за „черната кутия” придобива чертите на твърде особена местна интрига. И то с любопитни последствия за крайната битка.

Клетва пред лагерния огън

В този критичен момент вероятно  са сработили съветническите механизми за управление на кризи, в резултат на което на началникът на потърпевшото радио е било разпоредено да направи светкавични совалки в кабинетите на министър-председателя и на „Атака” и…пламъците на локалния пожар привидно бяха потушени.
Но не и „въглените-въпроси”, които продължават да тлеят на фона на цялостната медийна пушилка в държавата.
Като, например, какъв е истинският принцип, по който се назначават фигурите в големите и влиятелни медии в България, като се започне от техните шефове и управителни органи, и се стигне до ключовите лица, гласове и пера в тях - политически, професионален, шуро-баджаначески, по финансова или единствено по сексуална  „целесъобразност”? Следва ли медиите да пазят топлите местенцата на свои хора, „пробвали” се вече на политико-административното поприще или да толерират редакционни „публицисти”,  които се мъчат да носят под една мишница любениците хем на „безпристрастната” журналистика, хем и на партийните си медийни ангажименти, да речем?

Защо защо?

И още – каква е цената на подобни компромисни практики и носи ли някаква  отговорност за тях въпросната медиа пред своята аудитория? Как се чувстват всички онези българи, за които все още е морално неприемливо да гледат на екрана, да слушат в ефир или да четат публицистичните изяви на лица със съмнително публично реноме или с доказана принадлежност към тоталитарните тайни служби, пак да речем? Какво „доверие” изпитва аудиторията към медии с юридически прикрита, но публично цинично ясна собственост, от която се носи мирис на партийни, корупционни, престъпни и други нередовни капитали?
Вероятно зададени сега, тези въпроси звучат неприятно, и дори неуместно, за вече активно акумулиращите енергия по летните курорти политици и партийни функционери. Въпросите са досадни дори за медийните надзорници и съставителите на новия закон, тъй като засягат и недолюбваната от тях сфера на журналистическата етика. Но отговори следва да бъдат потърсени. От някой, който все още страда от ентусиазма да постигне, макар и скромен, успех в битката за свобода на словото в България.

Цап-царап…

Европейските „авантюри” на българските и румънски роми бяха вбесили и британските власти. В края на май лондонската полиция организира в метрото специализирана акция под названието „Тишина” срещу ловките румънски и български джебчии, чиито банди неуморно тарашуват из дрехите и чантите на многобройните пътници. Печатът дори посочи случая с българско ромско семейство, което успяло да окраде над 100 хиляди лири стерлинги от пътници в метрото, а според данни на британски депутати, предоставени през февруари на българската парламентарна комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, почти 1200 деца от Румъния и България ежегодно биват вкарвани в Лондон за да се занимават с кражби и просия. Тези дни, иначе хладнокръвната и толерантна Дания, депортира 23-ма румънски роми за безобразия и кражби.
Веднага следва да се отбележи, че за Европа ромският въпрос представлява огромна грижа, особено след второто и третото разширяване на  съюза. Масовите „екскурзии” на чешки и словашки роми във Великобритания и Скандинавските държави след влизането на двете централноевропейски държави в ЕС, доведе до сериозно обтягане на двустранните отношения и причини скъпоструващи акции по прибирането на местните европейци по родните им места и по въвеждането на строги мерки за контрол при пътуванията им в чужбина, с всичките трудности и рискове около ограничаване на свободата за пътуване на европейски граждани.

„Кой та мама измами, кой та мама излъга?”

Проблемът за Румъния и България сега придобива и друго опасно измерение, свързано с очакваното влизане на двете балкански съседки в Шенгенското безвизово пространство. Париж вече изрази съмненията си по отношение включването на Румъния в зоната и дори изтъкна официално чрез държавния си секретар по европейските въпроси Пиер Льолюш, че „ромската проблематика трябва да се превърне в условие за присъединяването към Шенген”. Макар неартикулирано на този етап, предупреждението е напълно валидно и за България, която, подобно на своята северна съседка, ще бъде оценявана освен по проблема, така  и по липсата на доверие в съдебната система и полицията в двете държави. От друга страна ескалацията на ромската престъпност, породена основно от мизерните условия, в които живее тази етническа общност, със сигурност може да изведе проблема като едно от основните препятствия пред влизането в свободното за движение европейско пространство.
И ако властите в двете страни не приемат френското предупреждение като сериозен „сигнал за тревога”, нищо чудно съвсем скоро по румънските и български черноморски чалготеки хит да стане една нова  и много тъжна чалга-песен, с припев: „Шенген, Шенген, ти „Факултето” наш!”. На румънски и на български език.

Ако се върнем само година и половина назад ще си спомним как под активния натиск на няколко фермерски организации, обявили се срещу вноса на заместители на мляко и месо, тогавашния министър на земеделието от ДПС Валери Цветанов и настоящ клиент на прокуратурата с обвинение за престъпления по служба, беше принуден да свика спешна среща на Консултативния съвет по животновъдство. На нея производители, преработватели и експерти заявиха директно, че „ние българите ядем боклуци, защото сме бедни” и потвърдиха всеобщото мнение, че в сиренето няма мляко, а в артикула продаван под названието „кремвирши” липсва месо, и настояха час по-скоро да бъде създадена прословутата Агенция за безопасност на храните.
Ако съдим по публичните изяви на сегашният земеделски министър Мирослав Найденов, появата на въпросната Агенция е въпрос на дни и тя следва да се превърне в основно оръжие в битката, която, както се изрази г-н министъра, „започнахме срещу боклуците, които се предлагат всекидневно на нашия пазар, боклуците, които тровят нас и нашите деца”.  Въпросната битка, обаче, ако въобще се състои, със сигурност ще бъде особено тежка.

Салам „кучешка радост”

В средата на този месец министър Найденов горчиво призна по медиите, че „боклуците, които кучетата не искат да ги ядат, ги дават на нашите деца”. Къде? Само в яслите, детските градини, ученическите столове и социалните домове? Едва ли. Притиснати от кризисната, а и от своята традиционна национална немотия, повечето от най-бедните „европейци” купуват само най-евтиното за да нахранят себе си, а по-младите и своята челяд. В магазините за храни може да бъде открит струващият почти едно евро „месен пакет” / това е желирана пача с хрущяли и кожа/, който се консумира масово от пенсионери и безработни, макар че в консистенцията си напомня на храна за домашни любимци. Като „топъл хляб” вървят т.нар. „варени колбаси” като кремвирши, наденици, карначета и други, за които е известно, че съдържат неизвестно какви примеси, оцветители и подправки плюс тоалетна хартия. Каймата, тази любима балканска субстанция за кебапчета и кюфтета, е всъщност странна смес от соя, рога и копита с чубрица, в която се съдържа и някакво месо. Попитан как предпазва децата си, министър Найденов сподели по телевизията, че купува за в къщи свинско и телешко, което му мелят пред очите.

Вкусна „Бира-Скара”

Каквото сме изяли – изяли, каквото било – било, казват сега управляващите от ГЕРБ и обещават до септември да бъдат изготвени БДС / впрочем, същите, от „прекрасното”  Татово време!/ за сиренето и за кашкавала, от идния месец месопреработвателите да променят имената на съдържащите соя продукти, както и контрола по цялата хранителна верига да се засили.
Как ? Може би от някоя от останалите 6 от съкратените за финансови икономии до неотдавна 120 ветринарни лаборатории, например, или от все още митичната Агенция за безопасност на храните, която, според познавачи, ще започне да функционира не по-рано от началото на идната година?
Може би. Дотогава, обаче, пей-сърце и… „Бон апети”, българино!