Monthly Archives: March 2019

Георги Папакочев, фотографът-журналист, който не иска да снима само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“!

Интервю | Marginalia

06 март 2019 г.
Автор: Юлиана Методиева
http://www.marginalia.bg/aktsent/georgi-papakochev-fotografat-zhurnalist-kojto-ne-iska-da-snima-samo-boklukchijski-kofi-i-tehnite-vsekidnevni-revizori/?fbclid=IwAR2Uy7FCYCRYhdfX5EJjkh5_M0nA9FEUsL615UTPPgrnq8V_MLFsmN7kCfM

Наскоро по БНТ излъчиха  филмово есе на Георги Лозанов за актовата фотография на Деяна Стаматова. Какво мислиш за нейното творчество?

Георги Папакочев:  С фотографската си изложба „Тя“ на голо тяло през 70-те години на миналия век, Деяна  хвърли камък в блатото на местната цензура. Тя снимаше тотално различно, и през тези години създаде много изискана актова фотография. Нещо, което малко фотографи в социалистическия лагер си позволяваха да правят. Да, в някогашната ГДР също се снимаше акт, но те имат все пак стари традиции с голото тяло. Докато Деяна направи от голото тяло художествена фотография. След 1944 година у нас тази традиция тотално беше прекъсната. Аз съм виждал великолепни неща на придворния фотограф и кинооператор Бончо Карастоянов, на един от основателите на Българския фотоклуб Георги Ст.Георгиев, дори и на баща ми  Петър Папакочев. За съжаление през тези следвоенни години за актовата фотография дори не се и  говореше, което не означава, че добрите майстори не снимаха голо тяло.

Деяна Стаматова, тяло, 1982

Кое смущаваше цензорите?

Деяна Стаматова, любов, 1985

Голото женско тяло и въобще актът като жанр, минаваха за идеологическа диверсия! Да не говорим, че и самата художествена фотография тогава беше възприемана от властите като нещо много презряно. Нека помислим само защо  цялата система на българската фотография – Клубът на фотодейците, списание „Българско фото“, Държавното предприятие  „Българска фотография“ с подразделенията му в страната, „Централфото“ и особено  „София прес – не само се ръководеха от кадрови офицери на ДС, но и бяха плътно „шпиковани“ с агенти на тайните служби? Ако бъде направена справка в Комисията по досиета ще стане ясно , че цялата система всъщност е била една разклонена мрежа от агенти. При подобна ситуация за каква актова фотография, може да се говори, а и за сериозна документална журналистика, дори? Всичко трябваше да бъде като за стенвестник в клуб на БКП.

Деяна Стаматова, Майчинство, 1986

Искали са да следят дали фотографите отразяват възхода на комунистическия живот?

 На фотографите винаги се е гледало като на естествени шпиони. В повечето „разузнавачески“ филми по социалистическо време най-големият злодей, естествено е местният фотограф! Да си спомним унгарския филм „Хомо Фабер“, а и не само него!  Тези персонажи обикновено бяха мрачни фигури, за които не се знаеше  какви ги вържат в студиото, на улицата или в  „тъмната лабораторна стая“… Всъщност проф. Костадин Грозев, светла му памет, иначе талантлив американист от Софийския университет , обясняваше: “ Разбираемо е защо фотографите са вербувани като шпиони – в студиото им идват всякакви хора, те получават много информация от професионалния си контакт с тях“. Същото е и с продавачите на вестници – през прозорчето на своите будки те  следят скрито всички, наблюдават кой кога минава, накъде отива, с кого разговаря, какво пазарува.  Неслучайно до някогашното американско посолство на ул. „Стамболийски“ в София  допреди падането на комунизма се намираше фотографски магазин. От неговите витрини се водеше идеологическата битка с изображенията във витрините на самото посолство.  Срещу  тях беше БНБ, където на един от етажите е било пълно с камери, които са снимали всички и всичко отсреща!

Е, Деяна Стаматова и ти не попадате в категорията шпиони!

Имам няколко чудесни спомени, свързан с Деяна. Единият е от Прага. В антикварна книжарница разглеждах стар брой на тяхното много хубаво списание „Чехословашка фотография“  и видях в него  великолепно интервю на Деяна, дадено някъде през 80-те години.  В него тя разказва какви емоции са я вълнували, когато е създавала актовата си фото колекция, колко много се е притеснявала как тези снимки ще бъдат възприети в България. Удивителното е, че през тези години тя работеше като репортерка в различни издания, а актовата фотография в повечето случаи е прецизно е студийно творчество, което говори за богатството на нейния фотографски талант. А другият ми спомен е от наш провинциален град, където се бяха престрашили да покажат да три дни нейната актова изложба и то след като колекцията беше обиколила доста държави от социалистическия лагер!  Отиваме група студенти- фотографи да я видим защото в София тя беше забранена за показване. Вратата на салончето охраняваше от „симпатични“ късо подстригани мъже с черни костюми и вратовръзки, които тутакси ни разпитаха кои сме и защо сме дошли чак от София! Оказа се, че те не охраняват изложбата, а имат нареждане да връщат всички ученици от местните училища за да не се покварят от голотиите. Всъщност тези гавази и началниците им не можеха да знаят, че актовата фотография на Деяна вече беше отприщила нещо, което се трупаше отдавна. И това пролича от  първите „Фотоваканции“  на къмпинг „Оазис“, където основния сниман  жанр от участниците беше фотографския акт. Все пак хората бяха на морето и снимките на гларуси и рибарски мрежи им бяха поомръзнали доста.

Да поговорим вече за теб, Георги Папакочев. Познавам те като радио журналист от Дойче Веле, преди  това от Радио Свободна Европа, а още по-рано и от БНР.  В това интервю няма да говорим за журналистика, макар че с теб често споделяме оценките си за оцветяващата се във все по-кафяво местни и световни медии. Като фотограф ти започна активно да качваш във фейсбук снимки. Те са толкова различни, но аз ще отделя три типа. Първата серия са твоите „чешки снимки“. Там видях заснети изключителни личности, като например Вацлав Хавел…

Вацлав Хавел ,1996

Истината е,че аз рядко съм се разделял със своята фотокамера, дори и в радиото . Когато работех  в някогашната „Свободна Европа“ за кратко в Мюнхен, а след това цели десет години в Прага, на път за работа, да не говоря за почивните дни, винаги се опитвах да снимам. Притежавам уникална колекция от снимки на един от най-красивите градове в света  – Прага! Освен това в централата на Радио „Свободна Европа“  в чешката столица идваха специални гости, които изнасяха беседи, даваха интервюта, водеха дискусии с журналистите и беше просто грехота да не ги снимаш! Елена Бонер, Булат Окуджава,  политици, интелектуалци. Имах щастието да задам журналистически въпроси и дори да направя няколко кадъра от пресконференцията на Сюзан Зонтаг и нейният син! Тоест, снимал съм една от най-влиятелните икони на фотографската теория и художествена естетика! А Зонтаг беше една от недостижимите представителки на американския интелектуален елит! Не случайно, нейна интимна приятелка до самия край на Зонтаг е  Ани Лейбовиц- и до днес легенда на американската фотография!/

Прага, 1996

А какво е правила Сюзан Зонтаг в Прага?Ти си я интервюирал, снимал?

Това беше по време на обсадата на Сараево при разпада на Югославия в през 1992 г. Сюзън Зонтаг участваше в  много интересен свой проект „Театър по време на война“. През всичките бомбардировки, тя e останала в града. Сараево. Заедно със сина си Дейвид Рийс обикаляха европейските медии за да говорят за безумството на тази война! /http://www.kultura.bg/media/file/phpmkmVoq7157.pdf – това е линк към броя на „Култура“ с интервюто.

Както говориш за това единство на фотографа и журналиста , може ли да се каже, че откакто си приключил с Дойче Веле, си се върнал към нещо, което ти винаги си обичал да правиш – да снимаш?

Никога не съм спирал да пиша, както и да снимам. В  изложбата „Лицата на моята Прага“ в Чешкия културен център в София през 2017 г. показах някои любопитни черно-бели портрети от моя чешки архив. До неотдавна мислех, че съм загубил огромния си архив от черно-бели негативи, още от студентските години, но за късмет го открих. През 1974 г. бях на тримесечен стаж в Прага с колеги от Икономическия институт и оттогава този град се превърна за мен в нещо като съдба! Тогава, през 74-та никога не съм предполагал, че градът в който се влюбих в крайна сметка  ще се превърне и  в моя съдба…

Но днес ти вече снимаш по друг начин. В снимките ти има изключително интересни интерпретации на банални на пръв поглед детайли. Но искам първо да те питам за снимката с доктор Желю Желев. Каква е историята й?

Желю Желев, Стоян Гяуров, Георги Папакочев

На разходка по популярната пътека Бистрица-Железница с моя съученик и колега Стоян Гяуров случайно срещнахме д-р Желев и си направихме една импровизирана снимка за спомен. А иначе по проект на „Дойче веле“ година преди да напусне този свят трябваше да го  интервюирам, да запиша разговора си на магнетофон, да филмирам всичко това на видеоклип и накрая – да го снимам с фотокамерата си. Въпреки предизвикателството, успях да се справя с всичко това, почти едновременно. И удоволствието беше огромно, защото д-р Желев беше първия демократично избран български и аз многократно съм отразявал неговата дейност по „Хоризонт“ и РСЕ. Без съмнение тази наша последна среща беше наистина вълнуваща за мен.

Да се върнем на фотографската ти „днешност“. Какви цели си поставяш?

Вече съм „пожизнен стипендиант на държавата“, но продължавам да работя. За късмет мога да върша работата си в движение, само с едни слушалки на ушите. Имам карта за целия градски транспорт. Или пък с колата си обикалям. Докато работех интензивно в радиостанциите и телевизиите, естествено нямах време, а и възможност да снимам толкова, колкото ми се щеше. Сега вече мога! Мога да се доближа до своите сюжети,  да ги „огледам“ по различен начин! Самото снимане днес  е елементарен процес , стига човек да има око и, както казват фотографите, да носи на раменете си и „зад камерното устройство“.

Владимир Висоцки, Таганка

Понякога правиш фото-сатира…Търсиш послания от друг порядък?

Да, като журналист винаги съм работел на живо в открит ефир, като водещ много рядко съм прибягвал до запис. Затова нали  не си представяш, че човек с изострени репортерски сетива като мен ще пропусне да представи този постоянен диалог със средата наоколо и  визуално?! Търся и откривам различни сюжети, с надеждата да предизвикам мисъл и разговор за тях. Отново подсъзнателно се стремя най-бързия и точен начин да достигна до хората. Получава се, изглежда. Впрочем – не знам…

Това си е репортерство. Познавам фотографи, които като будисти стоят в собствения си кадър, не допускат никакви асоциации освен самата красота, която са заснели. При теб е различно…

Юрий Щегочихин, 1988

Не съм професионален фотограф и винаги съм се представял като фотолюбител, въпреки че още през 1978 г. бях удостоен със званието „Фотограф-художник“. Това звание не е отменено и днес, макар че отдавна вече не се присъжда на талантливи фотографи, което е много жалко. Свидетелството за „Фотограф-художник“ с номер 10 от 1952 г. е присъдено на баща ми  Петър Папакочев, моето е някъде номер 300, ако не бъркам.  Та, да се върна на въпроса. Професионалните фоторепортери са програмирани от своя занаят. И от изискването да отразяват онова, което им е възложено и което виждат с очите си. Почти 90 на сто от тях правят тъкмо това. Художествената  фотография попада в друга категория. Освен на отлични професионалисти, тя  е любимо занимание за хора с различни професии, които подхождат към фотографските обекти, сюжети, по един по-артистичен, по-интелектуален, визуално по-сложен начин. И малко са случаите, когато дори  много добър фоторепортер, може да направи снимка от категорията на артистичната фотография. Макар че, никой не може да твърди,че журналистическата фотография не може да бъде художествена! Виждаме как  снимките на един Картие Бресон, на различни други знакови ловци на мига, на момента, са класика не само в репортажа, но носят белезите и на  художествена фотография!

Говориш като преподавател в НАТФИЗ! По-красива ли намираш София сега, отпреди онези години? 

Инерция, особено след 16 години преподаване на „фотожурналистика“ в Кинофакултета на НАТФИЗ! А София, за голямо мое съжаление, отдавна не е градът, който обичах и познавах преди да тръгна по чужбина. Когато се прибрах окончателно в България, се наложи отново да преоткривам родния си град. И хората в него, след всичките им изпитания, на които са били подложени през „преходните“ години на откровена сиромашия.

Но ти си снимал такава атмосфера!

Това е някакъв порив към съхраняване  на духовното. Не искам да снимам само боклукчийски кофи и техните всекидневни „ревизори“! Естетическото чувство все пак се опитва да надделява.

И когато този порив не надделява, снимаш натюрморт със свински глави!

Такива  са реалностите, особено около Коледа ! Смятам, че за една сериозна фотография е недопустимо предварителното нагласяне на различни сюжети. Ако ти е направило впечатление в моите снимки липсва всякаква постановка!! Всичко е „telle qu’elle“, такова каквото е! В кадъра за който споменаваш съм регистрирал  един факт – в съботния пазар за животни до Подуенската гара. Там съм снимал и луканки от младо жребче! Поне така е написано на етикета. На същото място могат да бъдат снимани ужасяващи гледки на затворени или завързани животни за продан. Това си е чисто робство, но е факт, който дори не провокира вниманието на хората!

С подобни снимки отключваш в читателите/зрителите политически размишления. ..

Свободното пространство, интернетът, социалните мрежи, дават  възможност на всеки да тълкува и интерпретира изображенията както желае. Всеки възприема снимката по начин, по който са настроени неговите сетива, както и от вагоните книги, които е прочел. Или които въобще не е прочел…Това е радостното и демократичното в социалните мрежи. За съжаление, ако се върна отново на актовата фотография, един от най-големите майстори в жанра  Начо Каменов, е непрекъснато с блокиран профил във Фейсбук. Просто някои псевдо моралисти не разбират, че неговите голи тела са сериозно изкуство. И съответно, по стар тоталитарен обичай, го „докладват“ …

Познавам те много отдавна като остър, критичен, много модерно откликващ на проблемите журналист. Като евреин си – нали знаеш метафората за канарчетата? Умират като усетят газ-гризу в въгледобивната мина, та и евреите са такива – гледай от какво се тревожат, за да си сигурен какво зло се задава! И така пишеше, с остър усет особено за неофашистката вълна в Европа. Но в снимките си доста по-различен – метафизичен, тъжен…Много тъга има в твоите фотографии, защо?

Сравнението с евреин за мен е чест! Уважавам тези прекрасни хора не само защото съм отрасъл в т.нар. „еврейска махала“ между Синагогата  и Женския пазар в София, а защото и едни от най-близките приятели на моите родители бяха евреи, заминали по-късно за Израел. Вярно е, потиснат съм и за да го обясня, ще се отклоня малко. Моята фамилия е уникална. Бяхме трима  – баща ми, аз и сина ми с тази фамилия, сега сме само двама. „Папакочев“ в България е уникално име, просто няма други с такава фамилия! А това ме кара да се съобразявам с неподозирано много неща, не само преди 89-та година, но и днес. Просто не можеш да се скриеш зад някакво анонимно име Иванов, Петров, Василев и т.н. ! Ти вече си черната овца в стадото, не можеш да се скриеш и всеки, който е чул името ми вече знае  какви ги  говорил „този Папакочев“ !Имам мрачен спомен от Националното радио, когато след серия от курсове и препитвания, най-накрая ме пуснаха да чета новините по „Хоризонт“. Престрашиха се в началото на 1988 г. а както е известно, „Хоризонт“ беше орган на ЦК! Четях емисиите  най-неслушаното време – от 21 до 23 часа! На третото или четвъртото дежурство, при мен пристигна човек от радиото ръководството на Хоризонт, затворихме се в една стая и започна да ми разказва, как  в ЦК е постъпило оплакване, че човек с моята фамилия  е сложен в студиото да съобщава новините на Партията! Реагирах светкавично с думите: „ Ако искате да ме уволнявате, казвайте! Той обаче ми предложи да си сменя фамилията, с някоя геройска, като партизанско име, например. „Ето твои колеги вече си смениха имена и нямат проблеми“, поясни той. По-късно разбрах, че доста хора от БНР си бяха сменили фамилията, защото например пред тях е стояло грозното „Хаджи“, например! Естествено, отказът ми беше предаден на генералния директор, тогава беше Владимир Цаков , но той внезапно си отиде от този свят, а и „Вятърът на промяната“ вече беше задухал, та ме забравиха…

 Фамилията те задължава…

Как не! Във всяка от стотиците хиляди снимки на моя баща има печат с тази фамилия, а Петър Папакочев е формирал вкус, естетика!

Да се върнем към тъгата ти. Защо си тъжен?Твориш красота, откриваш я на неочаквани места

Моята красота е тъжна красота, за съжаление…

Една твоя великолепна фотография – зима, старовремски столове…В нея има меланхолия, но и по своему щастливо усещане за красотата на зимата!

Вече споменах – всеки има свое усещане за хубост. Транспонирането на онова, което фотографът усеща, избирането на онова, което иска да заснеме, е вече сложния творчески процес. Нека да не се лъжем. От многото снимки, които правя с даден сюжет, аз подбирам една или две. Лошото е,че не правя достатъчно много снимки, въпреки че съвременната цифрова технология дава такава възможност. Но избора, кадрирането, това е част от творческото удоволствие!

А светлината?

Светлината е основна за фотографията. Неслучайно наричат фотографията „светлопис“, фото-графиране. Тя не се докарва, тя се вижда. Днес фотокамерите имат техническия капацитет да заснемат всичко такова, каквото е при естествено осветление.

Мислил ли си някога да станеш комерсиален фотограф?

Никога, а не ми се е и налагало.  Бях добре платен журналист в БНР, в РСЕ, после в телевизиите. Уважавам професията на баща си и знам колко трудна е тя. Спомням си една среща с карикатуриста Борис  Димовски, който ми разреши да го снимам докато прави карикатура на моя баща. След „сеанса“ той ме попита /аз тогава бях студент по МИО във ВИИ“Карл Маркс“/:“ Вие професионално ли се занимавате с фотография? Казах не, просто съм любител. След което Димовски ме посъветва: „Никога не превръщайте хобито си в професия! То е същото като да се ожените за своето моментно гадже…“