Monthly Archives: November 2010

ТАНЦУВАЩИЯТ С АВТОМОБИЛИ

Ударите на икономическата криза, обърканите действия на управлението и социалната несигурност се отразяват на индивидуалната и обществена психика на българина.

Тези дни в Интернет беше разпространен видеоклип, на който се вижда разсъблечен възрастен софиянец да танцува весело между прелитащи автомобили по софийското „Цариградско шосе”. Съобщено беше и за млад човек в Пазарджик, който след като срязал ухото на баща си, задигнал колата му и в крайна скметка се покачил, също гол, на електрически стълб, където бил покосен от токов удар. Допускат, че е наркоман. През миналата седмица 27-годишен мъж, глухоням, едва не влезе с мощния си автомобил БМВ през парадния вход на президентството, като успя да спре едва на сантиметри от изумените гвардейци-охранители. „Авто-джигитът” набързо беше въдворен в психиатрична клиника.

Националният 4-ти километър?

Това са само няколко пресни примера  за разклатеното душевно здраве на българина, който всекидневно е заливан с лоши новини, постоянни заплахи и като че извиращи отвсякъде неприятности. Дали ще се обсъждат разтърсващия хаос в здравеопазването, случаите на несекващата и неуловима улична престъпност или ще се говори непрекъснато за нови данъци, за поскъпващи стоки, ако щете и за неизбежни „катастрофални” земетресения –  всичко това води обществото до състоянието, което психолози определят като „приучена безпомощност”. А тя, въпросната безпомощност, неизменно поражда невротично поведение, което се проявява както в агресивност, озлобеност, така и в пасивност и дезориентация.

Шарманка-шарлатанка

Има, обаче и друго.
От десетилетия вече българското общество живее с убеждението, че страната му е на дъното по икономическо развитие, че е сред най-бедните държави, че държи почти всички отрицателни рекорди в ЕС. Това кара българина да се чувства все по-безсилен и уязвим в сравнение дори с балканските си съседи. Подобни настроения се отразяват пагубно върху обществената психика, която се намира в постоянно прикриване на болката и невъзможност да се намери изход, в усещане, че тъкмо отделния човек е жертвата и губещия в сравнение с обществата, които служат като желан еталон. Тази нагласа потиска хората и усещането, че не може да се излезе от това състояние, за тях става вече хронично. В резултат гражданите стават пасивни, техните общности са разпокъсани и неориентирани, а сред тях се формира и значителна група от откровено неадекватни в поведението си индивиди.
В така култивираната среда се появяват и неизбежните политически шарлатани, които ловко започват да манипулират създадените невротични нагласи и поведения, без обаче да могат да сторят онова, което самото общество не е способно да направи. Едно е да говориш непрекъснато за промени, друго е да създадеш на практика модерно здравеопазване. Щом се налагат реформи в образованието и науката, защо не се използува за тази цел самата наука, а не единствено счетоводители и финансисти? Как да направиш хората съпричастни към икономическото развитие на страната си, когато вместо от личности със знания и практически опит, това се прави основно от т.нар. „финансови анализатори”  със шаблонни компютърни програми?

Европейска психотерапия?

Вероятно в подобни практики се крие и обяснението защо се правят опити за реформи, за които е ясно, че са безполезни още преди да са започнали – те просто се стартират без широко и компетентно гражданско участие. А то, както вече стана ясно, се намира в безрадостното състояние на споменатата вече „приучена безпомощност”, караща хората да се затварят все повече в семейството или  рода си, в тесния кръг на приятели и колеги и пречеща им да се ориентират към някакви организирани социални действия или групова активност.
Изходът? Във всички случаи той се крие някъде в необходимостта от истинска „европейска” терапия на общественото съзнание. А тя би могла да се приложи успешно единствено ако икономическите, политически и социални дразнители намалеят и дори започнат да отпадат. Което  на този етап изглежда непостижима мечта за България. С изключение, може би, на неясната мечта на танцуващият гол веселяк с прелитащите автомобили по „Цариградско шосе”.

МЮНХЕНСКИЯТ ИНЖЕНЕР

И сега ми е пред очите – с неизменното елегантно бомбе, със задължителните костюм и папийонка, с преметнат върху ръката тънък бастун и постоянно димяща цигара между пръстите. Същински двойник на Еркюл Поаро! Човекът, към когото никой, дори най-отявлените партийци навремето, не смееше да се обърне с почти задължителното тогава „другарю”. Човек, който, до последните си дни в края на 80-те, носеше с особено достойнство девалвираната в България титла „инженер”.
Днес няма да откриете името на инженер Виктор Бойчев в глобалната мрежа, колкото и „търсачки” да пускате. Със сигурност, обаче, то фигурира под някои от най-трудните и сложни технически публикации в някогашно фотографско списание – с чертежи, математически формули и обяснения, обикновено неразбираеми за повечето щрак-ентусиасти. Инженерът четеше в библиотеките единствено немска техническа литература в оригинал и правеше дори рутинните си изчисления не с популярните навремето калкулаторчета „Елка”, а с малка, сложно разграфената логаритмична линийка, която никога не напускаше вътрешния му джоб.
Инженер Бойчев на пръв поглед беше екзотична, но иначе безкрайно интересна личност.
Като студент по машинно инженерство в Мюнхенската политехника през 30-те години на миналия век, подобно на други млади българи в Германия, той се жени за хубавица от Бавария и въпреки смутните години, в семейството се раждат 6 деца. Фамилията преживява войната в София, където е по-спокойно и сигурно, а в средата на 60-те съпругата, само с три от децата, успява да се завърне в родината си, тъй като „народната власт” не позволява на останалата част от семейството да емигрира от социалистическия рай. Което беше превърнало инженер Бойчев в безпощаден и неприкрит критик на тоталитарния режим.
И въпреки всичко, режимът го търпеше. По-скоро беше принуден да го търпи, тъй като Инженерът притежаваше уникални технически познания в област, за която тогава въобще липсваха специалисти. Това бяха модерните полиграфични машини и специална копирна техника, купувани основно от тогавашната ФРГ и други западни държави. Изготвянето на подробните и сложни спецификации за внос и монтажът на тези високотехнологични за времето си устройства, беше личен патент на достолепния мюнхенски възпитаник. Друга негова уникална квалификация беше техническият превод от немски и на немски език, което го правеше незаменим посредник в контактите със западногерманския машинен бизнес. Така той успя сам да отгледа половината си деца в България и същевременно поддържаше на изумително ниво своя професионален авторитет. Неведнаж съм го питал защо не опита да се събере със семейството си в Германия? „Късно е вече за мен, дано тукашните ми деца поне имат късмет!”, отговаряше замислено той и дърпаше учестено от вечната цигара.
При една от последните ни срещи в центъра на София през 1988-ма, инж.Бойчев ми подхвърли, така, сякаш случайно: „Знаете ли, тези, партийците, няма да изкарат дълго. Просто не е възможно. Помнете ми думата!”.
„Тези” си тръгнаха от властта само година по-късно. И както обикновено, мюнхенският Инженер се беше оказал прецизно точен в своите изчисления и прогноза.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА КАМЕННИТЕ ШМАЙЗЕРИ

На днешният 10 ноември преди 21 години, някогашната БКП на специален пленум свали от поста своя несменяем в продължение на 33 години генерален секретар Тодор Живков. В България този ден e смятан за начало на демократичния преход на страната.

В продължение на половин век – от 1949 до 1999 година –  българите, приучвани да възхваляват делото на съветския гражданин от български произход Георгий Михайлович Димитров по налагането на сталинския комунизъм в своята страна, се редяха на опашка за да се покланят пред неговата препарирана мумия, поставена в специален мавзолей. Днес мавзолеят го няма, но идолопоклонничеството беше продължило половин век. Само двадесет и една години след своеобразния комунистически преврат, довел до свалянето на Тодор Живков и официалното премахване на тоталитарната система от съветски тип, сегашният български министър- председател и някогашен бодигард на детронирания вече Тато, както българите ласкаво наричаха своя правешки диктатор, заявява отговорно от Италия пред местна медия, че ако неговото правителство направи „една стотна от това, което е построил Тодор Живков за България”, това щяло да бъде огромен успех. И добавя, че след като „ 20 години след падането му от власт никой /забележете, „никой”!/ не го е забравил”  показвало, че „доста неща са били направени”.

Както слънцето и въздуха!

От 1945 до 1989 година в повечето големи български градове са издигнати монументални паметници на Съветската армия, която българите следваше да боготворят като своя освободителка от абсурдът, наричан„германски монархо-фашизъм”. Като правило паметниците биваха именувани с умилителното „Альоша”, по името на някакъв свързочник от Червената армия, случайно фотографиран за целите на пропагандата докато ремонтира телефонната линия София-Пловдив и по-късно „изваян” в статуя с неизбежния автомат. Двадесет и една години по-късно всички „Альошовци” в Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Русе, Сливен продължават да държат заплашително шмайзерите си в ръце, а софийският – дори да го размахва отвисоко в центъра на столицата напук на десетилетните спорове трябва или не това да продължава в най-големия град на една демократична европейска държава.

В къщата на призраците

Подобно на своите съюзнички от комунистическия лагер и най-вече на някогашния Съветски съюз, повече от половин век България високо ценеше дейността на „тружениците” от своите тайни репресивни служби и тоталитарни организации. Поради деликатното естество на своята „патриотична и интернационална” дейност, те биваха  пенсионирани млади и с най-високите възможни пенсии. Днес, същите тези юнаци продължават да дърпат не само на тайните и явни лостове на сегашната „европейска държава”, но и да се радват на нейната несекваща признателност с непокътнатите си властови позиции, привилегии и  пенсии. За разлика от малцината оцелели до наши дни техни жертви, които по традиция се гърчат в мизерия и забвение.
От две години сред т.нар.”демократична общност” в България се говори за необходимостта от паметник на жертвите на комунистическите режими по света. Говори се, обаче, в някакво неопределено бъдеще време, „под сурдинка” и със страх. Просто защото отвсякъде, все още, се виждат каменните шмайзери на „Альошовците”. И тяхното послание продължава да е многозначително.

Паметта на вещите

Имат ли вещите памет? Някои от онези напълно неодушевени предмети, които са служили някога и сега събират прахта някъде в мазето или на тавана, оцелели случайно от нашата консуматорска „чистофайнщина”, която пълни неуморно боклукчийските кофи или в най-добрия случай сергиите на многобройните битаци? Помнят ли нещо стените на онези обречени стари жилища, които изживяват последните си дни в неравната битка с „итонг”-а, гипсо-картона или стиропора?
Когато стените проговорят…

Неведнъж съм си задавал този абсурден въпрос без  да намеря досега еднозначен отговор. За повечето съвременни материалисти подобни терзания звучат наивно и дори елементарно, но в живота съществуват примери, които те караш да се размислиш…
Баща ми беше фотограф, ателиерен. При бомбардировките на София през 1943-та студиото му е разрушено до основи, изгаря цялата апаратура и почти целия му фотоархив. В първите месеци след края на войната той купува /на „черната борса”, разбира се/ немски фотоапарат „Роденщок” с обектив на същата фирма.
До средата на 90-те години, когато камерата прави последното „щрак” в ръцете му, пред нейния обектив вече са преминали стотици хиляди лица, настроения, погледи, флиртове, тоалети, булчински рокли и младоженски костюми, любопитни детски очички и старчески прощавания под мотото: „за спомен”.
Днес „Роденщок”-ът, с пожълтели от неуморната употреба метални части и с поомекнал от десетилетните разтягания мех, почива в спомените си, увит в черното платно, под което някогашните фотографи криеха главата си при снимка. Но колчем погледна и днес обектива му, той като че отново ми намига с неуморния си обтуратор и ми казва: всеки път, когато те поглеждам, споменът е гарантиран! Ти отново си в моята стъклена памет от светлини и сенки!
Памет като че притежават и други неочаквани предмети. Например, стените. Забелязвал съм неведнъж как по вътрешната мазилка на стари къщи са отпечатани историята, вкусовете и халът на фамилията. Дали баданосването е лиро постно или блажно, с каква боя са направени шарките от бояджийския валяк, къде са местата на картините или на семейните снимки, опушен ли е от „пернишката печка” слой на тавана или стопаните тогава вече са минали на нафта или на парно? За тези неща си спомнят стените на старите къщи, които се готвят да поемат  пътя към небитието.

Разказът на тухлата…

Това обаче далеч не е всичко! Спомени пазят и външните калкани на сградите! Когато минавам по улиците на моята изчезваща вече София, все по-често виждам как оголените тухлените стени на по-старите сгради изплакват „за последно” своите махленски мемоари.
От празното пространство на съборените вече постройки могат да се видят техните запечатани проекции върху съседските стени, често с останалия стърчащ умивалник в кухнята или зейналите отвори за кюнците към комина. Понякога там се виждат и хартисали рамки на картини и снимки по стените, избледнели надписи от някогашната военна и следвоенна София, почернели останки от покривни греди.
От пожарищата на бомбардировките през 1943-та, които са се опитали да изтрият паметта от фотоапарата на моя баща.

ОЦЕЛЯВАНЕ НАПУК

През седмицата Евробарометър отчете, че България се нарежда на трето място по бедност в Европа след Латвия и Румъния, а всеки трети българин се определя като беден.
И все пак населението на малката балканска държава се опитва да оцелява.

Как?
„Бедни са всеки двама, а не всеки трети българин!” – контрират форумните коментатори по Интернет заключенията на Евробарометър и цитират други неотдавнашни данни от Брюксел. Като, например, заключението на ЕК, че страната е с най-ниско конкурентноспособната икономика в ЕС, че по данни на Европейския парламент 51 на сто от българското население изпитва материални затруднения, което го превръща в най-мизерстващото на Стария континент, че според данни на правителството заради безпаричие и насилие в семейството близо 2500 българчета до три годишна възраст са изоставени от родителите си и живеят в социални домове, които всъщност са обикновени сиропиталища, че  само за миналата година броят на българите е намалял със 100 хиляди души и ако тези темпове се запазят, демографите очакват след десет години официално населението да се стопи с още един милион…

„Ври котел, казан бълбукай…”

И въпреки кризата – икономическа, социална и демографска, въпреки скъпата издръжка на живота съотнесена към санитарно ниските му доходи/ прагът на бедността за идната 2011 година вероятно ще остане неизменен със своите 105 евро на глава от населението и 120 евро минимална работна заплата!/, днешният „европейски” българин продължава да се опитва да оцелява, както може и както, всъщност, го е правил от столетия.
Още през септември навсякъде и масово се развихри вакханалията по „затварянето на буркани” със зимнина. Въпреки високите за есента цени на плодове и зеленчуци, в големите градове, по села и паланки, лумнаха дворните огньове с огромните казани за стерилизиране и към балкони и мазета потеглиха бурканите с туршии, лютеници, гювечи  и компоти, напук на всички молове и хипермаркети, които са препълнени с въпросните храни. Дори се чу, че градски пенсионерки и баби по селата заработвали допълнително, като наглеждали варенето на зимнината на по-младите и все още работещи семейства.

…само да те притежавам!

Независимо от слабата плодова реколта, производството на домашна ракия върви и тези дни с пълна пара. От самоделните казанчета църцори градусовия алкохол, който
българина нарича „домошарка”, „пукница” или „скоросмъртница” и го произвежда не само от плодове, но дори от мармалад или от евтини тунквани вафли, както съобщи неотдавна печата. Нищо чудно с очаквания  нов „рестарт” на българо-руските отношения, в местните ракиени казанчета да започнат да попадат и традиционни артикули за производство на домашната водка, като мебели, вакса за обувки и други подобни страховити суровини.

„Сървайвър” в България

За разлика от заможните европейски народи, където се шири т.нар.„култура на изобилието”, българинът исторически е създал своя „култура на сиромашията”. Тъкмо в този вид поведение на срама се крие обяснението на много от странностите, които правят впечатление на чужденците в българската битка за оцеляване. Като, например, да отглеждаш за месо зайци в мазето, защото бързо се плодят или да завъждаш хлебарки в електромера, с надеждата да прекъснат шайбата за отчитане на тока. Или да зазимиш такива количества буркани и кисело зеле, с неизбежните остатъци от които да умирисваш махалата си през лятото.
Казват, че оцеляването е изкуството да останеш жив. Древната и най-нова история на българите показва, че те владеят въпросното изкуство, въпреки превратностите на времето и щуротиите на своите управници. Обезпокоителното е, че в края на първото десетилетие на 21 век на „европейските” българи отново се налага да оцеляват. И то така, както са го правили в по-близкото и далечно минало – вироглаво и напук.