Monthly Archives: August 2010

ПОРТФЕЙЛ БЕЗ МИНИСТЪР

Изявите на министъра без портфейл на българите в чужбина  по повод откритието на остров Св.Иван край Созопол освен обществени реакции, породиха и някои въпроси, свързани с етичния профил на днешния български политик.
Удивителната кариера на министъра без портфейл в кабинета на ГЕРБ е точна илюстрация на поговорката за шилото, което „в торба не седи”. Преодолявал със самоук кроул бурните политически талази на последните 30 години, професорът-историк  и днес се крепи на гребена на властта с непоклатимо самочувствие и политическа плаваемост. Дори тези дни, когато в пристъп на спонтанен гняв публично определи своя народ  и неверниците-археолози като „шибани”, той продължи да се клатушка над вълните като непотопяем плажен буй.
В началото на 70-те години под псевдонима Кардам, а по-късно Телериг и Тервел, той собственоръчно пише пред тайните комунистически служби: “Ако се оттегля от своите задължения, да бъда наказан съгласно законите на НРБ и конспиративните закони на българското разузнаване”. Днес бившият сътрудник с хански агентурни имена продължава се гордее с работата си в ДС, която му е помогнала за „докосването до големите архивни библиотеки в света” и за неговото научно и партийно израстване. Дългогодишен член на ръководството на БСП и общински партиен съветник, през 2006 година той активно работи в инициативния комитет на интелектуалците в подкрепа на втория мандат на президента Георги Първанов, на когото, като на колега-историк, внушава през следващата година да устроят шумно препогребване на други предполагаеми кости, тези на цар Калоян. През същата 2007-ма, възстановеният отново начело на Националния исторически музей /НИМ/професор и държавния глава извършват нов патриотичен подвиг. С помощта на контролирани медии те майсторски успяват да детонират националистическа истерия в страната по повод подготвяна научна конференция, свързана с историческо изследване на един германски професор и неговата българска сътрудничка от Свободния университет в Берлин, като същевременно сплашват инакомислещите български историци с истинска балканска саморазправа.

Приказки от 1001 нощ

Още през далечната 2001-ва сладкодумният професор, гальовно сравняван от приближените си с приказната разказвачка Шехерезада, успява да омае със слово и главния секретар на МВР Бойко Борисов, който още тогава се изповядва публично: „Горд съм, че този човек ми е приятел. Аз го слушам, а той ми говори с часове!”. За да възкликне девет години по-късно за своя министър без портфейл, вече като премиер: „Само внимавам да не обяви война на някоя държава докато съм в чужбина”.
Е, война сладкодумният професор и телевизионен водещ не успя да обяви, но направи опит. В навечерието на посещението на своя шеф в Анкара през януари    , той на своя глава поиска от Турция 20 милиарда долара компенсации за Тракийските бежанци и я заплаши с лишаване от членство в ЕС. Вярно, в резултат на самодейната си изява получи последно предупреждение да не се изказва неподготвен, но…Всуе.

„Вържи попа, да е мирно селото!”

„Шилото” отново щръкна от торбата и убоде уволнената през май председателка на Държавната агенция за българите в чужбина с думите, че „сама си е ритнала трудовата книжка”, после изгравира възторжен параф върху подкрепителното писмо за консулския пост на един вариететен вицаджия в Чикаго и…
Тогава гръмна созополската археологическа сензация.
Изявите по този повод на историческия сърцевед, който светкавично се идентифицира с откритието и заговори за него в първо лице множествено число, вече втора седмица озадачават мятащите се в кризата  и „шибани”, според определението на г-н министъра, българи, повече, отколкото самите находки.  Просто „шибаняците” изглежда допряха до въпроса дали, наистина, въпросният министър е без портфейл, или портфейла, всъшност, е без министър?
Вероятно някой следва да предложи отговор на този въпрос. Независимо, че ваканцията  е все още в разгара си.

СРАЖЕНИЕТО ЗА „ЧЕРНАТА КУТИЯ”

Непрестанните битки  между президента и изпълнителната власт в България придобиха нова сила през седмицата с отказа на държавният глава и върховен главнокомандващ на войската Първанов да назначи предложения от кабинета на ГЕРБ нов шеф на военното разузнаване.
Позиционната война между президента Първанов и управлението на ГЕРБ, която се води вече повече от година с променлива интензивност, навлезе в нова рискова фаза с избухналата поредна разправия между военното министерство и върховния главнокомандващ, какъвто  по Конституция е българският държавен глава. Рискова, защото този път става въпрос за назначаването на нов шеф на  „Военна информация”, сиреч на военното разузнаване, една от службите на отбранителното ведомство с ключово значение за националната сигурност. Отвъд безмисления спор за административните процедури, по които следва да бъде определен и овластен кандидата за този пост/ просто подобни действия би следвало да са регламентирани детайлно!/, конфликтът се корени във въпроса кой ще съсредоточи в ръцете си най-чувствителната и отговорна информация, засягаща както сигурността на страната, така и нейните съюзнически отговорности в НАТО и ЕС. Въпрос, който едва ли има много общо с текущите скандали около похарчените средства за новата сграда на Държавната комиси по сигурността на информацията/ДИКСИ/ или със ситуацията в Държавната агенция „Национална сигурност”-ДАНС, където, освен всичко друго, с „трепет” очакват резултатите от проверката на Комисията по досиетата за нейни активисти в комунистическата ДС.

Ни приема, ни предава!

Според сегашния министър на отбраната Аню Ангелов, предложеният от кабинета кандидат е човек външен на военното разузнаване, т.е. е извън кръга около досегашния шеф на службата, изкарал немислимите осем години на този пост преди да бъде пенсиониран.  Сиреч, изслужил мандат почти еднакъв с този на своя върховен главнокомандващ и държавен глава. Година преди президентските избори, обаче, се оказва, че  в представите на президента Първанов статуквото не трябва да се променя и поста следва да бъде зает от кандидат от въпросната „компания”. А тя, по думите  на военния министър Ангелов, представлява „черна кутия”, в която не е разрешено да влиза никой – нито вездесъщото военно контраразузнаване, нито ДАНС, нито дори Министерството на отбраната! При така създадената ситуация единственият смислен, макар риторичен, поради своята секретна същност, въпрос, е кой  е бил досега и кой в бъдеще ще е основният ползвател на иформацията от „черната кутия” или, иначе казано, чии интереси  е обслужвала и евентуално би могла да обслужва подобна информация. Което, естествено, звучи тревожно.

Москва, Калкута, Лос Анжелос…

Впрочем, още в началото на юни тази година чрез шефа на своя президентски кабинет и неотдавнашен началник на генералния щаб Никола Колев, главнокомандващият Първанов попита канцеларията на министър-председателя дали при посещението на шефа на ЦРУ Леон Панета в София Борисов не е обсъждал с него готвения от президента личен политически проект догодина. Някои интимни с „Дондуков 2” медии тогава лансираха и предположението, че директорът на службата по събиране на тайна информация в ЦРУ Майкъл Сълик дори предложил помощ на Борисов срещу опитите за промяна на политическата конфигурация в България, неща, които кабинета категорично отрече.
Онова, което не може да се отрече, обаче, е помпозното награждаване в София през същия  юни с Почетния знак на държавния глава Първанов на акад. Евгений Максимович Примаков, председател на Търговско-промишлената палата на Русия, крупен съветски и руски политически деец и  голям приятел на българския народ. Съвсем между другото, ръководител на Централната разузнавателна служба на Съветския съюз  и след това директор на службата за външно разузнаване на Русия от 1991 до 1996 година. Просто един приятел на България от добрата стара „компания”.
Така сражението за „черната кутия” придобива чертите на твърде особена местна интрига. И то с любопитни последствия за крайната битка.

ЛЯТОТО НА НЕУДОБНИТЕ ВЪПРОСИ

Ден преди началото на официалната лятна ваканция, в зареденото с много електричество българско общественото пространство избухна  своеобразен медийно-политически скандал, който на пръв поглед прегърмя и отмина като обичайна за сезона буря.
Но само на пръв поглед. Защо?
Фитилът беше запален от банално телефонно обаждане в живо радиопредаване на лидера на партия „Атака”, изпълняваща функциите на коалиционна партньорка на управляващата партия ГЕРБ. В своя характерен стил въпросният водач заплаши модераторката със съд за „заблуждаване и лъжа на слушателите”, обеща, че след като в „това радио няма никаква промяна от 10 ноември насам”, през следващите месеци въпросната промяна ще настъпи след приемането на новия Закон за радио и телевизия, и се закани, че въпросното радио „ще бъде една обективна медиа, когато се прочисти от кадрите на БСП и ДПС”.
Дотук нищо непознато или сензационно.
Новото се случи в последния преди лятната ваканция парламентарен ден, когато попитан дали ще се разграничи от думите на своя съратник от „Атака”, премиерът Бойко Борисов за първи път „извади нож” срещу държавна медиа и й нанесе няколко тежки словесни рани – „има политическо назначение в радиото на бившия шеф на пресцентъра на Михаил Миков, докато е бил министър на вътрешните работи”, каза премиерът, след което потвърди съществуването на „явен конфликт на интереси” и заключи, че при конкретния случай наистина съществувала „тенденциозност”.

Клетва пред лагерния огън

В този критичен момент вероятно  са сработили съветническите механизми за управление на кризи, в резултат на което на началникът на потърпевшото радио е било разпоредено да направи светкавични совалки в кабинетите на министър-председателя и на „Атака” и…пламъците на локалния пожар привидно бяха потушени.
Но не и „въглените-въпроси”, които продължават да тлеят на фона на цялостната медийна пушилка в държавата.
Като, например, какъв е истинският принцип, по който се назначават фигурите в големите и влиятелни медии в България, като се започне от техните шефове и управителни органи, и се стигне до ключовите лица, гласове и пера в тях – политически, професионален, шуро-баджаначески, по финансова или единствено по сексуална  „целесъобразност”? Следва ли медиите да пазят топлите местенцата на свои хора, „пробвали” се вече на политико-административното поприще или да толерират редакционни „публицисти”,  които се мъчат да носят под една мишница любениците хем на „безпристрастната” журналистика, хем и на партийните си медийни ангажименти, да речем?

Защо защо?

И още – каква е цената на подобни компромисни практики и носи ли някаква  отговорност за тях въпросната медиа пред своята аудитория? Как се чувстват всички онези българи, за които все още е морално неприемливо да гледат на екрана, да слушат в ефир или да четат публицистичните изяви на лица със съмнително публично реноме или с доказана принадлежност към тоталитарните тайни служби, пак да речем? Какво „доверие” изпитва аудиторията към медии с юридически прикрита, но публично цинично ясна собственост, от която се носи мирис на партийни, корупционни, престъпни и други нередовни капитали?
Вероятно зададени сега, тези въпроси звучат неприятно, и дори неуместно, за вече активно акумулиращите енергия по летните курорти политици и партийни функционери. Въпросите са досадни дори за медийните надзорници и съставителите на новия закон, тъй като засягат и недолюбваната от тях сфера на журналистическата етика. Но отговори следва да бъдат потърсени. От някой, който все още страда от ентусиазма да постигне, макар и скромен, успех в битката за свобода на словото в България.

ШЕНГЕН, ШЕНГЕН, ТИ „ФАКУЛТЕТО” НАШ!

Решението на Франция да връща по съкратена процедура в Румъния и България роми, нарушили обществения ред, както и да демонтира стотици чергарски и ромски лагери в страната, поставя редица въпроси пред правителствата на двете най-проблемни балкански членки на ЕС.
В какво се състоят те?
Мерките на Париж едва ли следва да изненадат властите в Букурещ и най-вече в София. В началото на май френският посланик в България Етиен дьо Понсен в компанията на италианския си колега, направиха обиколка из някои ромски гета в Сливен и София за да анализират ситуацията в тях и да посъветват своите правителства, а и останалите заможни страни от ЕС, как да бъде намалена ромската миграция. В началото на годината, в рамките на една „скъпа и безполезна операция”, както се изрази френската преса, близо 200 български роми, повечето обитаващи незаконни бараки и бидонвили край Бордо, получиха самолетни билети за София и по 300 евро, за да се приберат по родните си места. След десетина дни, според очакванията, повечето от тях са бяха върнали обратно във Франция.

Цап-царап…

Европейските „авантюри” на българските и румънски роми бяха вбесили и британските власти. В края на май лондонската полиция организира в метрото специализирана акция под названието „Тишина” срещу ловките румънски и български джебчии, чиито банди неуморно тарашуват из дрехите и чантите на многобройните пътници. Печатът дори посочи случая с българско ромско семейство, което успяло да окраде над 100 хиляди лири стерлинги от пътници в метрото, а според данни на британски депутати, предоставени през февруари на българската парламентарна комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, почти 1200 деца от Румъния и България ежегодно биват вкарвани в Лондон за да се занимават с кражби и просия. Тези дни, иначе хладнокръвната и толерантна Дания, депортира 23-ма румънски роми за безобразия и кражби.
Веднага следва да се отбележи, че за Европа ромският въпрос представлява огромна грижа, особено след второто и третото разширяване на  съюза. Масовите „екскурзии” на чешки и словашки роми във Великобритания и Скандинавските държави след влизането на двете централноевропейски държави в ЕС, доведе до сериозно обтягане на двустранните отношения и причини скъпоструващи акции по прибирането на местните европейци по родните им места и по въвеждането на строги мерки за контрол при пътуванията им в чужбина, с всичките трудности и рискове около ограничаване на свободата за пътуване на европейски граждани.

„Кой та мама измами, кой та мама излъга?”

Проблемът за Румъния и България сега придобива и друго опасно измерение, свързано с очакваното влизане на двете балкански съседки в Шенгенското безвизово пространство. Париж вече изрази съмненията си по отношение включването на Румъния в зоната и дори изтъкна официално чрез държавния си секретар по европейските въпроси Пиер Льолюш, че „ромската проблематика трябва да се превърне в условие за присъединяването към Шенген”. Макар неартикулирано на този етап, предупреждението е напълно валидно и за България, която, подобно на своята северна съседка, ще бъде оценявана освен по проблема, така  и по липсата на доверие в съдебната система и полицията в двете държави. От друга страна ескалацията на ромската престъпност, породена основно от мизерните условия, в които живее тази етническа общност, със сигурност може да изведе проблема като едно от основните препятствия пред влизането в свободното за движение европейско пространство.
И ако властите в двете страни не приемат френското предупреждение като сериозен „сигнал за тревога”, нищо чудно съвсем скоро по румънските и български черноморски чалготеки хит да стане една нова  и много тъжна чалга-песен, с припев: „Шенген, Шенген, ти „Факултето” наш!”. На румънски и на български език.

„БОН АПЕТИ”, БЪЛГАРИНО !

В рамките на отчетите по повод първата година от управлението на ГЕРБ, министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов говори отново за безопасността и качеството на храните, които се предлагат на българския пазар.
Решим ли е, обаче, този проблем?

Ако се върнем само година и половина назад ще си спомним как под активния натиск на няколко фермерски организации, обявили се срещу вноса на заместители на мляко и месо, тогавашния министър на земеделието от ДПС Валери Цветанов и настоящ клиент на прокуратурата с обвинение за престъпления по служба, беше принуден да свика спешна среща на Консултативния съвет по животновъдство. На нея производители, преработватели и експерти заявиха директно, че „ние българите ядем боклуци, защото сме бедни” и потвърдиха всеобщото мнение, че в сиренето няма мляко, а в артикула продаван под названието „кремвирши” липсва месо, и настояха час по-скоро да бъде създадена прословутата Агенция за безопасност на храните.
Ако съдим по публичните изяви на сегашният земеделски министър Мирослав Найденов, появата на въпросната Агенция е въпрос на дни и тя следва да се превърне в основно оръжие в битката, която, както се изрази г-н министъра, „започнахме срещу боклуците, които се предлагат всекидневно на нашия пазар, боклуците, които тровят нас и нашите деца”.  Въпросната битка, обаче, ако въобще се състои, със сигурност ще бъде особено тежка.

Салам „кучешка радост”

В средата на този месец министър Найденов горчиво призна по медиите, че „боклуците, които кучетата не искат да ги ядат, ги дават на нашите деца”. Къде? Само в яслите, детските градини, ученическите столове и социалните домове? Едва ли. Притиснати от кризисната, а и от своята традиционна национална немотия, повечето от най-бедните „европейци” купуват само най-евтиното за да нахранят себе си, а по-младите и своята челяд. В магазините за храни може да бъде открит струващият почти едно евро „месен пакет” / това е желирана пача с хрущяли и кожа/, който се консумира масово от пенсионери и безработни, макар че в консистенцията си напомня на храна за домашни любимци. Като „топъл хляб” вървят т.нар. „варени колбаси” като кремвирши, наденици, карначета и други, за които е известно, че съдържат неизвестно какви примеси, оцветители и подправки плюс тоалетна хартия. Каймата, тази любима балканска субстанция за кебапчета и кюфтета, е всъщност странна смес от соя, рога и копита с чубрица, в която се съдържа и някакво месо. Попитан как предпазва децата си, министър Найденов сподели по телевизията, че купува за в къщи свинско и телешко, което му мелят пред очите.

Вкусна „Бира-Скара”

Каквото сме изяли – изяли, каквото било – било, казват сега управляващите от ГЕРБ и обещават до септември да бъдат изготвени БДС / впрочем, същите, от „прекрасното”  Татово време!/ за сиренето и за кашкавала, от идния месец месопреработвателите да променят имената на съдържащите соя продукти, както и контрола по цялата хранителна верига да се засили.
Как ? Може би от някоя от останалите 6 от съкратените за финансови икономии до неотдавна 120 ветринарни лаборатории, например, или от все още митичната Агенция за безопасност на храните, която, според познавачи, ще започне да функционира не по-рано от началото на идната година?
Може би. Дотогава, обаче, пей-сърце и… „Бон апети”, българино!