През 1947 година в стар военен бункер близо до прохода Бренер, който свързва Италия с Австрия, е открит труп на застрелян мъж. Според намерените в него документи той е общ селскостопански работник, специфични белези по лицето говорят, че е бил  и член на Германското студентско братство. Всъщност убитият е юриста д-р Герхард Баст, спортист-планинар, член на СС, бивш шеф на Гестапо в австрийския град Линц и издирван военнопрестъпник. Няколко години преди своята гибел, Баст е имал връзка с омъжена жена, довела до раждането на неговия син Мартин Полак.
В своята книга „Мъртвецът в бункера- разказ за моя баща”* писателят Мартин Полак, по невероятно честен и болезнено документален начин разкрива истината за своя баща. В проучването на семейните си корени той установява, че неговите добродушни баба и дядо, сред които е прекарвал безоблачните дни на детството си, всъщност са непоправими националсоциалисти, които дори за момент не са спирали да презират евреите и славяните в своята родна Щирия, недалеч от Лайбах, както „пограничните немци” в района са наричали Любляна. В документалната си книга Мартин Полак настойчиво, но деликатно „реконструира” фамилната история като тръгва от днешна Словения, където неговите близки са  в постоянен конфликт със своите славянски съседи, преминава през годините между двете Световни войни в Австрия, където неговото семейство и техните приятели едни от първите ентусиазирано се записват във все още незаконната тогава националсоциалистическа партия, за да стигне до Втората световна война. През годините на военния пожар Полак открива следите на своя баща, които водят от Австрия до Полша, след това  и до Русия, където хитлеристът  Пабст е бил командир на Einsatzgruppe, специална команда за екзекуции, за да се появят отново в Полша в дните на Варшавското въстание през 1944 година. През последните месеци на войната есесовецът д-р  Пабст „прочиства” евреи и партизани в Словакия, от които никой не оцелява. Навсякъде, където бащата на писателя е минавал, са оставали неопровержими доказателства за ужасяващите масови екзекуции, които към края на нацисткия режим са достигали своя кошмарен апогей.
Защо преразказвам тази разтърсваща история, написана от сина на един откровен и автентичен военопрестъпник от годините на хитлеризма? Едва ли само защото от нея става ясно как цял европейски род успява  да се опозори, като преминавайки през фанатичния национализъм достига до онова състояние на морална празнота, в което геноцида се превръща в приемливо явление. Не и защото тази интимна  и обстоятелствена документална изповед на сина на един военнопрестъпник по уникален начин възстановява истинския образ на собствения си биологически баща.
Тежкото фамилно „признание” на Мартин Полак освен блестящ литературен прецедент е и мощно предизвикателство към онези, които днес, все още гузно и страхливо, очакват забравата да затрупа във времето деянията на техни роднини и близки през годините на исторически неотдавнашното тоталитарно минало, което по своя характер и бруталност едва ли се отличава съществено от нацисткото.  Мнозина биха казали – рано е още, все още има живи и ненаказани престъпници, изпращали на смърт политическите си противници в комунистическите концлагери, съсипвали живота на „неудобните” около себе си с доноси до вездесъщите тайни тоталитарни служби, които още се превиват под тежка морална и човешка отговорност за прокуждането в чужбина не само на „класовия враг” и недоволните от комунистическия режим, но и на цели етнически групи от тяхната родина. Приживе тези хора едва ли ще бъдат обективни в трактовките на своето „противоречиво” минало, а документите за него, доколкото от тях са оцелели, тепърва предстои да се издирват и изследват.
Вероятно има нещо вярно в тази логика – следите винаги остават и от дистанцията на времето оценката, а защо не и присъдата, би била  по-обективна и справедлива.
В България, обаче, днес се наблюдава нещо особено опасно и отблъскващо. Двадесет години след т.нар. „демократични промени” политическото и властово статукво на „тодорживковата” България практически е останало непроменено. Преките потомци на същите онези, които дърпаха конците на едноличната власт и човешките съдби от тежките си дъбови бюра в непристъпните кабинети  и по червените телефони на Политбюро, ЦК, МВР и тайните служби, наследниците на  явните и секретни пазители на тоталитарния режим, дори на т.нар.”възродители”, продължават да контролират всички основни институции не само на държавата, но и на нейните грозни огледални образи, наричани мафия, сива икономика и повсеместна престъпност. Тези „отроци” са все още на светлинни години от идеята да признаят, подобно на Мартин Полак, че отграничаването от едно недостойно семейно политическо минало не е позор, а достоен граждански акт на демократично мислещо същество, че черните страници от най-новата историята няма да станат по-малко черни с гузно мълчание и криворазбрана кастова солидарност. Обратно, пречистващата историческа изповед би могла да се окаже онази магическа сила, която да изличи във времето бариерите на продължаващото и до днес тежко деление в обществото на „ние и те”.
Засега, обаче, нищо подобно не се случва. Хората, които би следвало да напишат българската версия на „Мъртвецът в бункера”  се занимават основно с правене на много пари и кекерчене по българските политически и телевизионни „риалити шоута” . Уви, тяхната иронична усмивка не изчезва дори в предизборните дебати и всяко тяхно слово и действие подсказва колко горди остават те от  своето фамилно политическо и финансово наследство…
Впрочем, откритият през 1947 година в стария бункер нацистки военнопрестъпник, баща на австрийския писател Мартин Полак, е бил убит от местен „каналджия”, който е трябвало да го преведе през планината в Италия. Убиецът го е гръмнал не за друго, а за да му вземе парите.

* Мъртвецът в бункера“ – Мартин Полак. Издателство Сиела. Превод: Жанина Драгостинова.