Пет години след приемането на Закона за дипломатическата служба, българското външно министерство огласи дългоочакваните си предложения за поправки в него.
След дълги разправии между партньорите от управляващата коалиция  и бурни парламентарни дебати, към края на 2007 година  беше приет Закона за дипломатическата служба – първият нормативен акт от 100 години насам, в който беше направен опит за внасяне на някакъв ред в дейността на външнополитическите представителства на страната в чужбина. Пет години по-късно, в навечерието на тазгодишните президентски и местни избори, правителството на ГЕРБ предложи и  първите поправки в документа, провокирани от продължаващите вече втора година неуредици във ведомството. Нека не забравяме, че също първата външна министърка в сегашния кабинет Румяна Желева още в началото на своя мандат заговори за промени в устройствения правилник на министерството, но верижните неблагополучия, съпъстващи нейното кратко и скандално пребиваване в институцията, не й позволиха да си „подреди къщичката”.  Решаването на задачата остана за нейния приемник Николай Младенов, който в движение трябваше да гаси наследените вътрешноведомствени пожари, да се опитва да прави външна политика и да лавира през минното поле на българската дипломация, осеяно от десетилетия с мините-агенти на комунистическата ДС. Докато в края на миналата година Комисията по досиетата не детонира с разкритията си скандала, разтърсил изцяло международния авторитет на страната и довел до прочистването на ведомството като неизбежна мярка.
Лустро за лачени обувки
Впрочем, тъкмо въпросната лустрация се оказа в сърцевината на предлаганите промени. Колкото и да се пази външният министър от употребата на този все още „противоконституционен” в България термин, той най-точно изразява същината на предстоящите мерки, независимо от това,  че те са половинчати. Какво, всъщност, означава формулировката, че „логичния ход на кариерата на един човек в системата няма да се прекъсва” сиреч, че той няма да  може да заема само определени позиции, но не и да напусне въпросната система? Може би, че осветените агенти-дипломати на ДС ще могат да дочакат до пенсия като градинари, портиери или дори като охрана в българските посолства в чужбина? Или ще бъдат преназначавани за архивари или хигиенисти в самото министерство? Дори  това да се случи, с подобна частична лустрация съмненията сред партньорите на страната в Европа и по света ще останат, а рисковете от поставяне под въпрос на международния авторитет на страната едва ли ще изчезнат. Поне докато поколенията наистина се сменят окончателно.
Аз на тебе, ти на мен!
Един от невралгичните проблеми при приемането на Закона за дипломатическата служба преди пет години беше размера на квотата на прословутите политически назначения. Към края на мандата си тогава социалистите наистина предложиха те да не надвишават 10 на сто, но парламента „визионерски” вдигна летвата на 20 процента, като дори в текста изрично беше посочено, че за фигурите от този партиен контингент няма да важат изискванията за най-малко два чужди езика, както и за стаж в дипломатическата йерархия. Днес разбираме, че тази квота не само ще остане непроменена, но и че тя била „естествена и логична за всяко едно управление”, според външния министър. По своему може би той е прав, защото преди време не само  трябваше да се оправя със странната „парашутна” номинация на един комедиант-куплетист за генерален консул в САЩ, но и защото тепърва ще трябва да търси подходящи места в мисиите в чужбина за заслужили съпартийци, както и да постави основите на онази елегантна приемственост, от която в бъдеще ще се облагодетелствуват поредните мнозинства и кабинети.
В този смисъл предложените поправки в дипломатическия закон несъмнено ще бъдат приети, макар и след това  да се озоват за пореден път в Конституционния съд. По-важното е, че след смяната на поколенията и в останалата квота, младите и кадърните в дипломацията все пак биха могли да  получат някакъв шанс за развитие в кариерата. Какъвто, впрочем, отдавна заслужават.