Референдумът в Швейцария, на който беше одобрено свободното движение на работници от ЕС, включващо България и Румъния, припомни на българите за опасността законопроекта за пряко участие на гражданите в управлението разглеждан в Народното събрание да бъде изпратен отново в „глуха улица”.
В самия край на миналата година 50 български неправителствени организации изпратиха до председателя на парламента и до всички депутати подписка, в която призовават да не бъде позволено „страстите преди наближаващите избори да запратят Законопроекта за участие на гражданите в управлението в „задния двор” на политическия дневен ред. На второто четене на проекта миналата седмица народните представители се изпокараха какво точно да бъде заглавието на бъдещия закон, а депутатите от ДПС отхвърлиха предложението на техните коалиционни партньори от БСП и НДСВ парламента задължително да свиква национален референдум, ако той е поискан от минимум 350 хиляди избиратели. Дясната опозиция реагира резервирано на предложенията, въпреки че нейни извънпарламентарни експерти окачествиха първоначалния вариант на документа като напълно разумен.
Референдумът в Швейцария
миналата неделя, който беше следен внимателно от ЕС и най-вече от България и Румъния, припомни на българите колко важно би могло да бъде тяхното пряко участие в управлението, а на политическата върхушка – какъв ключов лост за съживяване на залинялата през последното десетилетие гражданска инициатива представлява пряката демокрация.
Българските управляващи, обаче, винаги са изпитвали неистов страх от своите избиратели, които обикновено биват обвинявани, че „не са дорасли” за такъв вид демокрация. Уплахата идва най-вече от факта, че подкрепеното от референдум решение не може да се оспорва или пренебрегва, както да се изкористява или подменя. Липсват и традиции – Търновската конституция не е предвиждала възможности за пряка демокрация, а съчинения набързо през 1946 година референдум за премахване на монархията освен незаконен, се оказа и тотално манипулиран от тогавашните комунисти и съветските окупационни войски в страната. Подобно е „реномето” и на произведения през 1971г.
референдум за приемане на т.нар.”Тодорживковска конституция”.
Днешната българска конституция не дава право на народа да определя по каква система да гласува за депутати в парламента. Хората нямат право на законодателна инициатива. Избирателите не могат да отзовават компрометирани техни избраници, нямат достъп до Конституционния съд, а т.нар.”парламентарен контрол” е режисирано безвкусно петъчно шоу за хора със здрави нерви и много излишно време.
Затова наистина е настъпил момента фасадната демокрация да отстъпи място на реалното гражданско участие в управлението на държавата чрез лостовете на пряката демокрация. Защото ако на предстоящите евродепутатски и парламентарни избори гласуват едва 30 или 40 на сто от избирателите, това ще бъде поредна карикатура на демократично управление.
При това доста по-красноречива от брюкселското „Клекало” или швейцарските „Гарвани”.