„Медии без филтър – страхът и свободното слово”  – по тази тема в София се състоя дискусия, организирана от агенция БГНЕС, фондация за свободата „Фридрих Науман” и Института за модерна политика. Форумът беше излъчван пряко онлайн от БГНЕС и на уебсайта на „Дойче веле” в Бон.
През последните години за проблемите в българските медии се говори все по-често, по-остро и по-възмутено. Дискусията, обаче, далеч не се води в задръстения за 7.5 милионната европейска държавица тв и радиоефир, нито по страниците на закъсалия тежко български печат. Тя се зарежда от критиките, които непрестанно се сипят от чужбина / ЕК, „Репортери без граница”, „Фрийдъм хаус”/, ожесточава се от тревожните резултати на социологически проучвания и медийния мониторинг в страната, и се изговаря от експерти, социолози, политолози, университетски преподаватели, дори вече от самите журналисти. На разгорещени, често неформални, спорове както и във все още  свободното пространство на интернет.
Телефонната медийна  „любов”
В дискусията „Медии без филтър” първи удари тревожната камбана Аспарух Панов от „Фридрих Науман”, който нарече абсурден факта, че след шест пълни години членство на България в ЕС германска фондация  се налага да подкрепя проект за свободата на словото. Въпрос на гражданска отговорност е, когато страната се е сринала на най-последно място в Европа по свобода на медиите да се натисне „паник-бутона” и да се застане зад опитите на гражданското общество да защити свободата на словото, отбеляза Панов. В пряк онлайн мост Бон-София журналистът от ДВ  Александър Андреев посочи, че в Германия е немислимо премиер, президент или министър, да седи пред три включени телевизора у дома си,  да вдига телефона към едно или друго предаване и да се  включва в тях със собствени изяви и  коментари. Подобен политик би бил разнищен от германците не само от критики, но и от подигравки, каза журналистът. Темата за „медийния феномен”  Бойко Борисов продължи  и Юлияна Методиева от БХК с наблюдението: „Стигна се дотам, че още преди той да вдигне телефона, в редакциите вече знаят какво ще иска!” и обобщи, че всички граждани са потърпевши на лошите журналистически практики и изключително западналата медийна среда в страната.
История на заболяването
Всъщност, в дискусията като че остана да виси във въздуха въпросът откога датира началото на болестния процес в българските медии. От началото на 90-те години, когато непосредствено след еуфорията на промените старите комунистически кадри и хората на довчерашната ДС се захванаха отново да затягат свободното слово? Или когато през 2001 г. управляващите тогава демократи решиха да сложат свой оглавник върху държавното радио, опит, довел до масови уволнения на журналисти, протести и обществено възмущение? А може би болестта започна да става хронична след 2004 г., когато от националния ефир един след друг започнаха да изчезват българските гласове на радио „Свободна Европа”, ББС, „Франс ентернасионал”, „Гласът на Америка”, играли дотогава ролята на своеобразен коректив и летва за нивото на новата българска журналистика?
Дискусионният консилиум
Журналистът Нкола Кицевски смята, че свободата на българския печат е била закрита „някъде към обяд” на 14 декември 2010 г., когато германската прес-група ВАЦ обяви, че продава бизнеса си в България и се изтегля от страната. В момента повечето печатни медии принадлежат на хора, които не си вадят хляба с публикуването на информация и държат медиите именно за да не са свободни, е категоричен Кицевски. Съвсем различно е мнението на експерта д-р Иво Инджов. Той смята, че свободата на словото е приключила тъкмо с появата на ВАЦ на вестникарския пазар през 2004-2005 г. „Когато имаш 90 на сто от тиража на всекидневниците и 70 на сто от рекламите, когато 70 % от пазара е бил твой и си гарантирал финансово редакционната си политика, да се отнасяш безкритично към кариерата на сегашния премиер и да толерираш определени кръгове не говори добре за свободата на печатното слово, смята Инджов. ПР-специалистът и журналист Арман Бабикян от своя страна смята, че в началото на демокрацията върху медиите е оказван натиск, но сега от него вече няма смисъл, защото всеки знае какво може и какво „трябва” да направи. Ако не знае, просто си тръгва и затова журналистите ходят с омерзение на работа днес, обобщава Бабикян.
SOS на медиен език
Участниците в дискусията отново се огледаха за някакъв спасителен пояс за местните медии. Според д-р Инджов той би могъл да бъде една либерална регулация, подобна на германската, при която държавата да има механизъм за контрол. В Германия освен името на собственика, всяко периодично издание е длъжно да публикува и всички негови правни връзки, адреса, отговорните му сътрудници, наименованието на други медии свързани с издателството, както и задължително  обозначаване на платените публикации, даде за пример експертът. От своя страна Александър Андреев поясни, че германските медии и обществеността се съпротивляват много ожесточено и категорично срещу всякакви опити за политическа намеса, за финансов натиск, за „внедряване” на хора и на идеи в медийното пространство. Когато все пак избухнат  скандали, не само медиите и журналистите, но и  цялото обществено мнение се надига. И всички се съпротивляват ожесточено срещу опитите на политиката да се намесва в работата на медиите или да диктува дневния им ред, поясни от Бон  журналистът от ДВ.
Дългата обсада и свободата
Свободата на словото е под обсада – така журналистът Любчо Нешков от БГНЕС определи медийната ситуация в България. Той припомни събитията в Сараево, което при разпада на бивша Югославия попадна в най-продължителната обсада, по-дълга от тази в Ленинград. Дори тогава, обаче, и там съществуваше тунел. В най-страшните времена, при най-тежките бомбардировки, под най-големия политически натиск граждани и кореспонденти минавахме през него. Имаше светлинка и тази светлинка изведе до свободата. Днес Сараево е свободно, така ще стане и със свободата на словото в България, обобщи в края на дебата Любчо Нешков.