Изскочи внезапно от храсталаците, които водят към скритата пътечка, свързваща с метален мост столичните квартали „Младост” и „Мусагеница”. Беше типичен клошар – брадясал, с кирливо лице, немита сплъстена коса и парцаливи с дрехи. Мъж на средна възраст, с ловки движения, бърза походка и в никакъв случай не приличаше на ром. С крайчеца на окото си забелязах, че измъкна нещо от задния си джоб и се запъти към паркираните покрай панелния блок автомобили. Нямаше въобще да му обърна повече внимание, ако не не ме озадачи характерното писукане от алармата на отключена дистанционно кола и отново погледнах към паркинга. Клошарят вече изчакваше автоматичното отваряне на багажника на голям, последен модел Ситроен, с провинциална регистрация след което внимателно започна да измъква нещо оттам. Оказа се сгънато „Балканче”, от онези, юношеските велосипеди с малки колелета, щръкнали седалки  и с винт по средата, които навремето бяха голямата гордост на развития социализъм, а днес са предпочитано транспортно средство за дрипавите „колекционери” на вторични суровини от градските боклуци и сметища. След като фиксира зад седалката с ластик изжулена пластмасова касетка, дрипльото яхна „Балканчето” и в движение заключи с дистанционното бляскавия си модерен автомобил. Към края на улицата мернах как краката му вече стърчаха от полупразен контейнер за отпадъци, в който той  оживено ръчкаше с дръжка от стар чадър докато колелцето му го чакаше подпряно встрани.
Казах си „Ти да видиш!” и не знам защо се почувствах странно. Вярно, знаех че сред клошарите в Париж има много заможни хора, които предпочитат да живеят под мостовете на Сена и да пият евтино вино в компанията на всякакви изпаднали типове. В Прага с очите си бях виждал един от най-богатите просяци в града, бивш инженер, изоставил професията си за многократно по-доходното занимание да събира подаяния от върволицата туристи на Карловия мост. Чел бях, че руски милионери, новобогаташи, опитали вече всичкия лукс на света – скъпи яхти, пищни партита, лъскави курорти и какво ли още не – бродят дегизирани като клошари из големите европейски столици с убеждението, че луксът не се измерва с блясъка на диамантите, а с незабравимите моменти, които човек изживява,  бях чувал за подобни екстравагантности и на хлапаци, деца на много заможни родители.
Всичко това, обаче, някак не се връзваше с пъргавия торбалан със скъпата лимузина. В ситуацията с него имаше нещо хем комично, хем странно и необяснимо. Да пристигнеш от далечната провинция с луксозната си скъпа кола за да търсиш препитание в боклукчийските кофи на почти двумилионния град е по-скоро парадоксално, отколкото логично. Но видимо е някаква реалност, чието обяснение вероятно се крие в манталитета на новия българин, за когото старите понятия за достойнство и обществено приличие вече са забравени. Както, впрочем, е забравен  и писания в началото  на миналия век от също почти забравеният голям български писател Георги Райчев, разказ „Просякиня”. Оцеляла бежанка от Македония след войните на Балканите, загубила семейство и близки, дарява преди да издъхне събраната през дългите години просия солидна сума за училището, „там, дето дават храна на сиромашките дечица”. На погребението на бедната просякиня  „ се стече целият град и учениците я изпратиха с църковни хоругви пред простичкия й дървен ковчег”, завършва разказа.
А всъщност, дали пък историята не продължава след цял век със скъпия Ситроен, ожуленото „Балканче” и дръжката на стар чадър за ръчкане в боклука?  Казва ли ти някой? Ти да видиш…