22.06.13

През тази година „горещниците” съвпаднаха с  точката на политическо кипене в България. Повече от седмица Улицата е гневна и непреклонна за оставката на кабинета „Орешарски”. Въпреки усилията на услужливите по подразбиране държавни медии и ловко присламчващите се към политическата конюнктура частни такива да спомагат всячески за успокояване на обстановката, площадният и уличен кипеж в страната не стихва. Дори повече, въпреки ескалиращите провокации, внедрените партийни „пица-наемници” и платените мускулести щурмоваци, лозунгите „Оставка” и „Червени боклуци” кънтят все по силно и масово.

Summertime and the livin’ is easy…

На какво всъщност  разчита подкрепянето от срамната коалиция на БСП, ДПС и Атака сламено-експертно правителство на Орешарски? На жегите и настъпващия ваканционен сезон, които да принудят градските протестиращи да махнат отегчено с ръка и да потеглят към морето с есенни планове за „голямата си екскурзия” на Запад? Или на превърналата се през последния четвърт век в жалка практика за провалящи се български политици да хукват към Брюксел и Вашингтон за да търсят разбиране, помощ и идейна подкрепа? А може би на надеждата, че през лятото животът в местните географски ширини е по-лек /по Гершуин/ и националната „беднотия” през тези месеци не плаща за ток и отопление, а боднатите предвидливо  в личната градинка зеленчуци са практически бeзплатни и затова тя, „беднотията”, ще си копае лехичките вместо да скандира по площадите?

Операта като писоар

Естествено, всичко това влиза в разчетите на стратезите от червената централа на „Солни пазар” и на групата „високонаративци” от билдинга на бул.”Стамболийски”. Но на тях, както и на водача на локалните щурмоваци-черноризци, които тези дни стреснато препикават пространството около Националната опера на бул.”Раковски”, е пределно ясно, че властта е като човешката коса – докато расте е буйна, но започне ли да пада, спасение няма. Особено, когато Улицата и Протестът са й взели мярката!

Dum spiro spero?

Дали, обаче,  все пак не съществува някакъв цивилизован изход от създалата се шизофренна  ситуация? Възможно ли е Протестът, макар и временно да стихне и хората все пак да зарадват децата си през лятната ваканция?

През средните векове римокатолическата църква /а през 17 в. и руската православна църква/ са издавали срещу определени заслуги и вид разкаяние, както и срещу пари, опрощения за признатите грехове, известни като индулгенции. БСП, ДПС  и техният премиер Орешарски вече успяха да  си посипят главите с пепел за абсурдното политическо и кадрово безумство с избора на лицето Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Те тутакси признаха публично греховете си около странните назначения на компрометирани личности във втория ешелон на властта и дори неловко се опитаха да се разграничат от тях. Освен о това успяха да  лансират  своята „SOS-управленска” програма, чиято единствена цел е да запуши доколкото е възможно огромните икономически пробойни в потъващата държавна гемия и да тушира най-острите социални проблеми на освирепялото от сиромашия и беззаконие общество. И всичко това с наивната надежда, че след покаянието идва опрощението, а след него пропагандата и вечно услужливите „национално отговорни” медии ще довършат своята работа.

Тука има, тука няма!

Уви, днес това не е достатъчно за спасението на кабинета „Орешарски” и на подкрепящият го абсурден 42-ри парламент. Те са обречени  и са на път скоро да се озоват в политическото небитие. Въпросът, обаче е, дали тези хора ще предпочетат да останат презряни от обществото „во веки веков” или някакви останки от разум и човешка почтенност все пак биха ги накарали да се помолят за частична индулгенция от народа срещу онова, което биха могли да свършат в определен и къс срок. При това в качеството си на самопровъзгласили се за служебно правителство и служебен парламент! Ако министри, депутати и политици получат просветление свише и поставят действително интересите на хората пред своите тесни партийни полуди, правителстото и парламентът биха могли да декларират публично и  под клетва, че са готови доброволно да прекратят правомощията си през тази късна есен или ранната пролет на следващата година, като дотогава поемат ангажимента да приемат и приложат необходимите спасителни мерки, насочени към възстановяване на консенсуса с гражданското общество и реанимиране на колабиралата политически и икономически държава. И всичко това в напълно прозрачна обстановка под зоркия непрестанен мониторинг на гражданите, ЕС и демократичния свят. Тогава  евентуално би било  възможно всепрощаващата българска душа да даде своята частична индулгенция на съгрешилите и да им предостави все пак някакъв шанс на следващи избори.

Докато се окървим…

Всичко това обаче, едва ли може да се случи. Постсоциалистическият български политик никога не е търсил опрощение, а регионалният балканец, към чийто архитип се причислява местната политическа менажерия, най-често  изповядва свирепата мантра :”Ще те захапя за гръцмуля и ще те влача докато се окървиш!”

Така че по-скоро остава искането за „Оставка!” и нови избори, отколкото лелеенето на химери за искане и даване на опрощение.

Просто не сме такива хора, уви…