Неотдавна българската вицепрезидентка Маргарита Попова  заяви пред българи в Босилеград, Сърбия, че „Сърбия ще стане член на ЕС, обаче без решаване на вашите/ на общността/ въпроси няма как да се случи това”. Г-жа Попова се ангажира пред своите сънародници с ускоряване процедурата по получаване на българско гражданство, както и с помощта за онези, които искат да кандидатстват във висши училища в България.
В началото на март в Брюксел премиерът Бойко Борисов обяви, че България ще продължи да подкрепя Сърбия по пътя й към ЕС и няма да обвързва решението да й се предостави статут на страна-кандидат с членството на България в Шенген.
Какви са проблемите с българите в т.нар.Западни покрайнини? Доколко тяхното решаване трябва да се обвързва с членството на Сърбия в ЕС? Двойнствена ли е политиката на България спрямо нейните малцинства в страната и онези, които живеят в чужбина? Георги Папакочев потърси мнението на авторитетни български експерти по въпроса:
–    Колко голяма  е българската общност в т.нар.Западни покрайнини днес?
Проф. Кръстьо Манчев, историк, научен сътрудник в Института по балканистика при БАН:
Това е същата онази територия, отнета от България по силата на Ньойския договор през 1919г, но населението там не е същото. Промените от 1920г. досега са много големи. Селата в района са обезлюдени, има само две градчета. По време на последното преброяване в района са се регистрирали между 20- 25 хиляди българи.

–    Как се е формирала тази общност?
Проф.Манчев: Тя  е част от българите, населявали тези земи още от средновековието и Османското владичество. Териториите са били български и там е живяло българско население. След Първата световна война за наказание на България, която е била съюзничка на Германия, въпросната територия се отнема и се дава на  Югославия, в частност на Сърбия.

–    Кой опредея езика, самосъзнанието и културата на българите от Западните покрайнини?
Проф.Манчев: Те носят всичко споменато още от времето на средновековието, но има периоди, когато сред тях е силно българското влияние и други периоди, когато по-осезателно е сръбското влияние. По време на Втората световна война българското влияние е било много силно/ 1944 – 1946г/. След това границата се затваря, избухва конфликта между Тито и Сталин през 1948-ма и двете съседни държави стават враждебни. Като резултат на това в тези райони безпрепятствено започва да се шири сръбското влияние – език, литература, култура – практически всичко! Българите от тези краища започват да търсят възможности за работа и развитие из Сърбия и това са най-вече младите хора. Местното население се разпръсква по всички посоки.
–    От кога датират политическите проблеми с българското малцинство и какви всъщност са те?
Проф. Манчев: Проблемът датира от 1919 година и произлиза от Ньойския договор. Въпросът е не само териториален, но и  национален. Някога всяка територия, върху която е имало претенции, е трябвало да бъде обоснована с национални аргументи. Сърбия не е имала свои национални аргументи за да вземе въпросната територия, тези аргументи са в полза на България. Затова сега населението там е със статут на малцинство. То има свой вестник и издателство на български език, по телевизията в Цариброд се излъчва предаване на български език.
Ивайло Трифонов, бивш вицепремиер на България и посланик в Югославия между 1997-2001 година:  По време на моето посланичество направихме нещо, което българската държава никога не е правила – открихме два културно-информационни центъра, които се превърнаха в огнища на българщината и място за срещи на много хора от  различни области  от България с тях. Това все пак даваше самочувствие на нашите сънародници още по времето на Милошевич. Моето лично впечатление е, че нашето малцинство в района  не можа да излъчи авторитетни политически лидери, около които да се обедини и да отстоява своите права така, както ги гарантира конституцията на Сърбия.Мисля, че от инициативността на самите наши българи, а не само на лидерите в двата града и от родителите на самите деца, зависи много те да консумират правата, които им предоставя конституцията и които са реализирани, например, от другите малцинства в Сърбия – унгарското, румънското и т.н.
Проф.д-р Яни Милчаков – литературовед, преподавател в Шуменския университет, бивш посланик в Полша, Словакия, Сърбия и Черна гора:  Ако хвърлим поглед в драматичната балканска история и особено в отношенията между Сърбия и България през миналия 20-ти век, ще се убедим, че българското малцинство в Западните покрайнини е може би най-тежко платената жертва от България след подписването на Ньойския договор. Няколко са историческите епизоди през годините, които са особено преломни в съдбата на това малцинство. Но аз бих искал преди всичко да изтъкна огромната благородна и патриотична дейност на един обществен дипломат – Емануил Попдимитров – който за първи път през 30-те години на миналия век, на форумите в Женева и Лозана с меморандум поставя въпроса за правата на българското население от Западните покрайнини и тази дипломатическа инициатива още тогава успява да даде известни резултати.

–    Следва ли членството на Сърбия в ЕС да се обвързва с проблемите на българското малцинство там? Какви са тези проблеми?
Проф. Манчев: Не, не би следвало. Бих повторил специално, че  населението в района сега е твърде смесено. Може да звучи парадоксално, но днес повечето българи от Западните покрайнини не живеят там, а са се пръснали из цяла Сърбия, та и отвъд нея. След 1948 година младите се насочиха към училища, университети, работа във вътрешността на Сърбия и  там създадоха свои семейства. Децата, родени от тези смесени бракове вече не се чувстват като българи. Просто никога не е имало и няма да има успешна политика ако тя не държи сметка за промените и актуалните реалности. В Цариброд от 7 хиляди жители 3500 са българи, а останалите са сърби. И това е официална статистика!
Ивайло Трифонов: За да стане членка на ЕС дадена кандидатка не трябва да има никакви проблеми със своите съседи, както и с малцинствата на нейна територия. Вицепрезидентката Маргарита Попова обеща в Босилеград да се ускори получаването на българско гражданство, което е в нейния ресор. Въпреки това нейното изявление се появи малко изненадващо, защото през последните три години фактически всички други официални институции повтарят непрекъснато, че ние безусловно подкрепяме Сърбия за членство в ЕС, в това число и премиерът Бойко Борисов.  Вероятно получилото се разминаване ще предизвика сериозен разговор сред българските политици по тези въпроси и такъв дебат би бил полезен.
Проф.д-р Яни Милчаков: Гарантирането на правата на българите е необходим елемент в стратегията за европейската интеграция на Белград, но той е важен и в двустранен план. Състоянието на тези права е показател за демократизацията на самата република Сърбия. А оттук проблемите на българското малцинство са проблем на цялостната демократизация на Сърбия. Без разчистване на сметките с миналото, без да се научи документалната истина за всичко, което се е случвало с това малцинство, за политическите манипулации и репресии, на които е било подлагано, в това число и от негови собствени представители, ние няма да можем приемем, че проблемите с колективните права на българското малцинство там ще бъдат решени по задоволителен начин. Демократизацията на Сърбия включва и такива въпроси, като разкриването на тайните досиета в тази република – ние трябва да знаем кой е пращал в концлагера на адриатическия остров „Голи оток” десетки и стотици представители на българското малцинство, трябва да знаем дали прокурорът, който е подписвал техните присъди днес не се радва на необезпокояван комфорт. Така демократизацията на Сърбия се превръща в цел, която във всички случаи трябва да се постигне чрез гарантирането на малцинствените права. Не може да се отрече, че през последните години нещо с въпросните права е направено. В центъра на Босилеград е поставен паметник на Васил Левски, издигнат през 2005 година, учебниците по български език са доста обновени, в училищата има мотивирани преподаватели. Това са положителни тенденции, които би трябвало да бъдат оценени. Същевременно, обаче, проблемът е и в силната регионална изостаналост на селищата в Босилеградско, които заедно с районите на Лебане и Търговище спадат към най-бедните и икономически неразвити общини в Сърбия. Друг сериозен аспект е  преодоляване тенденциите на собствена денациоанлизация на малцинството. След Втората световна война настъпват най-драматичните години в района по време на комунистическия режим и най-бруталните репресии, които засягат и всички инакомислещи в тогавашна Югославия. Страхът, за който много често говорят нашите сънародници, се установява тъкмо тогава. Тенденцията за изкореняване на българските традиции по един брутален начин е била много силна и обезлюдяването на региона настъпва не само поради икономическата изолираност на района, но и в резултат на  политическия натиск. В крайна сметка  бихме могли да обобщим:  превръщането на  Сърбия в европейска страна е в интерес както от гледна точка на българската външна политика, така и за процесите на сигурност в балканския регион. Същевременно обвързването на членството на Сърбия в ЕС със собствената й демократизация, включително и с прилагането на съществуващото законодателство за малцинствата, е необходимо условие за бъдещото членство. България не е единствената, която защитава правата на своето малцинство именно от тази гледна точка. Подобни на изявлението на вицепрезидентката Попова изказвания направиха високопоставени унгарски и румънски  представители. Принципната подкрепа за членството на Сърбия е стратегически непроменена линия на българската регионална и европейска политика. Но мое лично убеждение е, че за балканската си политика България трябва да говори с единен глас.
Стефан Попов – политолог,  изпълнителен директор на фондация „Риск монитор”: Членството на Сърбия в ЕС може да се обвързва с въпроса за българското малцинство там само при едно условие – ако става дума за драстични нарушения на правата на това малцинство. Нямам впечатление, че подобни нарушения се извършват към българското малцинство. Колкото до изказването на Маргарита Попова, мисля че това изявление е доста прибързано, да не говорим, че напомня на доста на „локална” популистка проява, дело на човек, който не е съвсем в час с динамиката на международните отношения. От една страна това прекалено голямо изискване  не е чак толкова основателно, а от друга – членството на Сърбия е стратегически въпрос за Балканите, от който ще зависят хиляди неща оттук нататък. Изобщо не ми се струва никак реалистично европейското очовечаване и интегриране на Сърбия, което е прекалено важно за целия регион, да бъде поставяно под условие в зависимост от правата на едно малцинство.
–    Прилага ли България двоен стандарт към своите малцинства – към онези в страната и другите в чужбина?
Проф.Манчев: Разбира се, че такъв двоен стандарт съществува! Ние непрекъснато говорим за права на българите извън България, но не даваме същите права на небългарите в страната. Имат ли българските турци свое училище? Имат ли те собствено радио или телевизия, свой вестник? Нищо подобно нямат. А 7-те хиляди жители на Цариброд имат това, защото ние държим там да има всичко. И е много добре, че държим да е така! Нека да изискваме, но и да даваме на онези, които са в България.
Ивайло Трифонов: Трудно бих говорил за двоен стандарт, но смятам, че в годините на демократични промени в България много неща по отношение грижите на нашата държава за сънародниците ни в чужбина се промениха, което е положителен факт. Ако има неблагополучия, едва ли причината за тях е в българската държава. Ромски училища действително липсват, но след като самите ромски деца не желаят да учат, когато общинските и областни служби не са в състояние да ги обхванат в училищата, това е различно. Да не говорим, че и литературен или книжовен ромски език, доколкото знам, няма. Колкото до турското малцинство, от тяхна страна досега не е имало официални искания за обучение на турски език.
Проф.д-р Яни Милчаков: Доколкото българската Конституция не признава съществуването на колективни малцинствени права, въпросът има конституционно-правен аспект. В държави, където се признават колективни малцинствени права, какъвто е случаят със Сърбия, има закон, който регламентира парламентарното представителство на албанското/в Южна Сърбия/, на унгарското, на ромското и на румънскотомалцинство. Ако България реши да прилага подобен механизъм, това ще наложи конституционна промяна, в която се дефинират малцинствата и приемането на съответни допълнителни актове, които определят правата на малцинствата в България. Колкото до липсата на ромски и турски училища в България бих казал като университетски преподавател, че съществуването на такива училища води до по-тежка сегрегация. Опитът на Унгария, например, където малцинствения проблем с огромната ромска общност е много остър, сочи че по-скоро интегрираното обучение дава по-добри резултати за социалната адаптация на ромското малцинство.
Стефан Попов: България има две големи малцинства съставляващи близо 10 процента от населението. По отношение на турското малцинство крайно становище не може да се вземе, но ромското малцинство се намира в много тежко положение. Това обаче е твърде комплициран въпрос за цяла Източна Европа и аз не бих могъл да твърдя, че тъкмо България, българските власти са уникално репресивни спрямо ромите в страната. Това е проблем на Унгария, Румъния, Словакия, Сърбия, България. И като човек, който от много години се занимава генерално с този въпрос , с големите програми за реинтеграция ромите в Източна Европа, мога да отбележа, че досега никой не е изобретил ефективен ключ за интеграция на ромското население. В този смисъл смятам, че въпроса с ромското малцинство е твърде тежко изключение.