Недочакали края на едномесечната лятна ваканция, партийните формации в България нетърпеливо навлязоха в есенно-зимната  фаза на политическия сезон.
След привидното лятно затишие, първите партийни ентусиасти дадоха да се разбере, че са събрали достатъчно ваканционна енергия за да обявят началото на есенния политически сезон. Първи  това направиха представители на СДС, чиито изявления демонстрираха желание за влизане с летящ старт в предстоящият труден и отговорен период, предходжащ местните и президентски избори идната година.
В няколко сполучливо ситуирани сред лятната новинарска суша медийни изяви, лидерът на СДС Мартин Димитров се опита да лансира тезата за необходимостта от общ кандидат на „СДС и останалите десни партии” за президентския вот, като специално изтъкна, че в редиците на неговата партия има „много силни кандидати, които могат да обединят десницата”.

Сънят на гладната кокошка

През седмицата темата беше подхваната и от софийският зам.-кмет Иван Сотиров, бивш конкурент на Димитров за шефския пост на Синята партия, който стигна по-далеч, като сондира настроенията сред управляващите с екзотичното си предложение за обща президентска кандидатура на ГЕРБ и „сините плюс”, която да бъде определена след предварителен избор. На фона на безрадостните данни свързани с текущата електорална подкрепа за все пак партниращата на управлението десница, подобна инициатива вероятно звучи като музика в ушите на разколебаните десни симпатизанти, но за формацията на Бойко Борисов това със сигурност е  досаден шум от политическата кухня, където „главния готвач” отдавна  е определил менюто, сиреч, че следващият президент ще бъде от ГЕРБ.
Впрочем през отминаващата седмица още нещо силно притесни парламентарните съратници на ГЕРБ от „Синята коалиция” и „Атака”. Размяната на необичайни любезности между враждувалите до този момент премиер и президент накара сините да заподозрят „таен сговор”  по въпроса за енергийните проекти, а хората на Сидеров индиректно да атакуват държавния глава със „сензационното” разкритие, че той вече бил определил своя приемник от левицата в лицето на бившия външен министър Ивайло Калфин.

Предстоят ли цунами в левицата?

Това, че според Първанов, той и Борисов вече общували „доста по-активно”, а според премиера сме си имали „опитен президент, който много се старае и се справя чудесно”, нямаше да  прозвучи никак странно, ако все пак между тях не стояха наистина отговорните предстоящи решения за строежа на АЕЦ”Белене”, определянето на новия шеф на военното разузнаване и неодобрението на държавния глава за поведението на министъра без портфейл и негов колега-историк Божидар Димитров, както и на съгласието на Външно министерство да проводи за консул в Чикаго известния комедиант Шкумбата.
В БСП, засега, все още всичко е спокойно. Поне привидно, защото  засилената земетръсна активност там ще продължи със сигурност до местните и президентски избори догодина. Дали обаче предстоящия през октомври 47-конгрес на червените ще освободи  натрупаните енергии сред изчисляваните сега около 13 на сто техни партийни симпатизанти и трусът ще събори сегашното партийно ръководство, дори опитни политически сеизмолози не са в състояние да прогнозират. Просто от 20 години насам  процесите в българската левица са точно толкова непредсказуеми, колкото предсказуем беше „развития социализъм”, който нейната партия твърдоглаво изграждаше до 1989-та година. И, всъщност, успя да си го построи. Но по своему.