08.02.2017

С ожесточаването на политическо говорене преди изборите думичката „популизъм“ започна все по-често да се използва като словесен камшик, които не спира да плющи върху гърбовете на  политическите противници по медийните манежи. Смисълът, с който враждуващите се опитват да натоварят думичката „популизъм“ , естествено си е тяхна работа, но истинското значение на термина  се оказва проблем за избирателите. Просто в повечето случаи понятието „популизъм“ се използва неточно или се разбира погрешно.

Определено може да се каже, че в представите на мнозина „популизмът“ е нещо лошо, а да те нарекат „популист“ си е чиста обида. И подобни впечатления не са лишени от основание. Въпреки че в речите и обещанията си  политиците се опитват да бъдат убедителни пред публиката, малцина са българите днес, които приемат техните аргументи за реални и осъществими. От друга страна много от красивите „словесни пейзажи“, които те ваят  пред хората, са в осезаемо противоречие с фактите и реалностите.

Нови избори, стари обещания

Примери – колкото щеш! Ето, пред участниците в конгреса на БСП лидерката Корнелия Нинова „щедро на едро“/ по Валери Петров/ изръси обещания от типа на:  „ 8 милиона българи и нито един беден“, „ще закрием паралелната държава“, „когато вземем властта, България ще е първата в ЕС, която категорично ще постави въпроса за сваляне на санкциите срещу Русия“. Седмица  преди въпросния конгрес, при закриването на 43-то НС, Нинова вече беше “зарадвала”  българите с по-високи доходи, българска индустрия, българско земеделие, лечение без доплащане, опрощаване на лихвите за жилища на млади семейства и с още какво ли не! Вярно е, че  подобни  щедри обещания както в миналото, така и днес, продължават да се  дават с апломб, и дори с  известна харизма.  Вярно обаче е и това, че най-недоволното  и бедно европейско  население, което  отдавна е обръгнало на подобен вид заклинания,  съвсем  основателно си задава въпроса доколко те са осъществими и най-важното, до каква степен отговарят на действителността? Защото да твърдиш, че партия със срамно тоталитарно минало и монументални икономически провали може ударно да форсира  раждаемостта, както и да превърне санитарно намалелия брой българи в  8-милионно население, е пълна безсмислица. А ангажимента тези имагинерни бъдещи 8 милиона индивиди да станат едва ли не толкова богати, колкото жителите на Монте Карло, удивително много напомня за някогашните бръщолевения на БКП за „светло комунистическо бъдеще“ и за унизителната им фикция от 1951 г. , че с облагането на  бездетните мъже и жени с „ергенски данък“, раждаемостта ще подскочи неудържимо нагоре.

Изтупване на „брашнените чували“

Тъжното е, че не само левицата е загубила ориентация в пространството на 21 век. Независимо от това, че при представянето на програмата на ГЕРБ досегашният премиер Бойко Борисов се застрахова, че вече „не можем да обещаваме на хората бомбастични неща“, той и неговите съпартийци също се хвърлиха да рисуват  предизборната панорама на светлото бъдеще ако се върнели на власт.  В нея се визира как  „да отпадне имунитета на народните представители“, „да се създаде единен орган за борба с корупцията по високите етажи на властта“, „650 лева минимална и 1500 лева средна работна заплата“, „освобождаване от бюрокрацията, която задушава бизнеса“ и, естествено, „довършване на магистралите „Хемус“, „Струма“, както и газовия хъб „Балкан“. Познати до втръсване стари ангажименти, които обикновено се притоплят преди поредния  предсрочен вот.

Подобни са „брашнените чували“ с обещания  и на останалите политически формации. Къде по-пълни, къде по-празни, от тях вече се вдига словесната пушилка, кулминацията на която трябва да е на   изборния 26 март. Тогава, сред мъглата от обещания, за пореден път българинът ще трябва да решава кой е успял да го омае най-убедително и достоверно.

Етимология на популизма

Всъщност какво по-точно е популизъм? Често отричаната електронна Уикипедия го определя като „политически начин на действие, който мобилизира обширен отчужден елемент от населението срещу правителство, което се контролира от недосегаем затворен елит, действащ за своя сметка“. От друга страна авторитетния речник Merriam-Wеbster дефинира популиста като „член на политическа партия, която претендира да представлява обикновените хора, както и като „човек, който вярва в правата, мъдростта и качествата на обикновения народ“. В българския вариант на Уикипедия популизмът е посочен като „начин на политическо поведение за спечелване на общественото доверие чрез привидна загриженост за нуждите на суверена /създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на обществените проблеми/. Речникът на българския език на БАН от своя страна обяснява популизма като „политически похват, начин на политическо поведение и действия за спечелване доверието на обществото от съответната партия чрез  лъжливи обещания и привидно съгласие с желанията и настроенията на хората“.  Други, не толкова сериозни източници, кратко и точно определят популизма като „усилие да получиш признание без оглед на начините за постигане на тази цел“.

За професора-икономист и обикновената хигиенистка

Разнообразието от дефиниции и характеристики, обаче, поставя  някои въпроси. Например около твърдението за „затворените елити“, които действали за своя сметка за да контролират  „отчуждения елемент от населението“, сиреч народа. Създава се впечатление, че в случая се противопоставят един на друг народ и елити, като задължително народът е “добрият” със своята чистота и хомогенност, а елитите са “лошите”, защото не отразяват интересите на народа, а само искат да го контролират. Съмнително е  и допускането, че мястото в елитите в обществото е вродено или най-малкото  се гарантира по наследство, както и презумпцията, че ако си член на някакъв елит, това непременно  е нещо лошо.

Пример? Моля! Мнението на един авторитетен професор по икономика е много по-компетентно, отколкото мнението на чистачка от летище София или възгледите на изкопчия от столичната „Топлофикация“, да речем.  Естествено, в оценките си професорът може да допусне  грешки /например, в една прогноза  за икономическа криза/, но във всички случаи становището на образования човек е значително по-убедително, отколкото възгледите на слабограмотния гражданин. От друга страна, обаче, въпросният професор едва ли има право да налага своето мнение.  Той просто следва да развива своите възгледи и да ги обяснява на обикновения човек така, че той да му повярва и евентуално да ги прегърне като свои. Изводът е, че всяко общество има нужда от своите убедителни водачи, а самите водачи се нуждаят от хората, които да ги следват. Ставаш лидер не когато  си се само обявил за такъв, а когато  си мотивирал хората да те последват.  Така че хората действително имат нужда от своите елити, независимо дали са харесвани от всички или не, а елитите имат нужда  от народа, защото без него те просто са едно голямо нищо.

Популизъм и демокрация ?

Не на последно място популизмът се  свързва с латинската дума „populus“, сиреч „народ, нация, хора“. Една от  сентенциите, приписвани на древноримския поет Публий Сир / Publius Syrus / e: „Cui omnes bene dicunt, possidet populi bona“ – „Този, за когото всички говорят хубаво, е любимец на народа“. Ако повярваме на латинското значение на “популизма” излиза, че всяко демократично избрано управление е „популистко“, тъй като за него са гласували мнозинството граждани и то защитава техните интереси.

Затова да си зададем въпроса:  ако някой иска да върши  добро в интерес на обществото, той популист ли е ? Отговорът във всички случаи е положителен. И тъкмо затова  голям брой хора ще бъдат доволни да бъдат наричани популисти. Признавам, аз също ще бъда доволен от това.