БЪЛГАРИЯ: ЖЕСТИКУЛАЦИИ ВДЯСНО

Финалът на Великденските празници съвпадна с началото на предизборните емоции сред българската десница – СДС и ДСБ се договориха за предварителен отворен вот, който да определи общия им кандидат за президент и столичен кмет.
След като се активираха чрез вътрешнопартийни номинации на собствени кандидати за президентския и кметски столичен пост, ръководствата на СДС и ДСБ най-вероятно са си спомнили, че тяхната „Синя коалиция”, появила се мъчително в дясното пространство през 2009 година, беше създадена с неотложното намерение да осигури оцеляването на двете линеещи формации в парламентите на София и Страсбург. Със сигурност лидерите им са си дали и сметка,  че техните партийни Сиамски близначки все пак остават посестрими на управляващата ГЕРБ в ЕНП,  че тяхното политическо бъдеще ще продължава да зависи от синхронните им жестикулации както в предстоящата президентска и кметска надпревара, така и спрямо действията на сегашното управление, знаците към което хем трябва да изглеждат опозиционни с цел съхраняване на политическата физиономия, хем да го окуражават, каквито са изискванията на европейската десница.  Става дума именно за  „жестикулации”, тъй като нито СДС със своите деветима, нито ДСБ с петимата си народни представители и с електорална подкрепа от около три процента, не биха могли да инициират някакви впечатляващи изборни изненади, а още по-малко да ги реализират успешно.
Тука има, тука няма
Тъкмо тази ситуация е причина за започналата олелия вдясно. Националният съвет на сините припряно номинира за свой кандидат-президент партийния си заместник-председател Румен Христов, като остави встрани амбициозната кандидатура на някогашната външна министърка в кабинета на Костов, бивша председателка на СДС и сегашна депутатка в ЕП Надежда Нейнски. Тя, от своя страна, побърза да предупреди за опасностите от „уговорени мачове”.  Реципрочно, ръководството на ДСБ извади светкавично на преден план философския преподавател и /неосъществен засега/ евродепутат Светослав Малинов за да даде на коалиционните си партньори ясен знак, че тъмносините може „да не са кой знае какво, но не са нищо и никакво”. След тази патова ситуация двете формации логично бяха принудени да преминат към хипотезите на подготвяното от месеци насам от ДСБ ново национално коалиционно споразумение на Синята коалиция за общ кандидат за държавен глава и за местната власт чрез  т.нар.”отворени” предварителни вътрешни избори, които да определят съответните кандидатури. Което, естествено, не означава, че офертите към сините избиратели ще се ограничат с вече огласените кандидатски имена. Лидерът на ДСБ Иван Костов, например, подчинен безпрекословно на партийната дисциплина, вече намекна, че ако съпартийците му възложат да се кандидатира за  президент, макар с неудоволствие, той ще бъде задлъжен да изпълни партийното поръчение. Или ако междувременно в СДС обстоятелствата също еволюират, нищо чудно до очаквания през  май или юни вътрешен вот, списъкът на техните кандидати да претърпи съответната актуализация.
Да знаеш да чакаш, да искаш да чакаш…
Своеобразни жестикулации се очакват и чрез политическите послания, с които сините кандидати предстои да се хвърлят в предизборната битка. През ноември миналата година, например, кандидатът на ДСБ за президент Светослав Малинов прогнозира, че след като „възможността за коалиционно правителство беше пропусната или отхвърлена след парламентарния вот, поставянето на този въпрос може да се осъществи само след местните и президентски избори”. Което е твърде любопитна позиция на бъдещ президент, на който предстои старателно да следи подготовката за парламентарните избори през 2013-та. Или тезата на Синята коалиция от края на 2010-та, че всичко, което прави ГЕРБ е „опит да закърпят чувала на бюджета за да изкарат до местните и президентски избори, защото след това вероятно ще има нова политическа ситуация”. С други думи или ще се наложат предсрочни парламентарни избори, или ще се наложи съставяне на ново коалиционно управление. В което сините все пак ще пожелаят да участват?
Засега сериозните въпроси около действията на българската десница в годината на двойни избори остават без отговор, а този отговор все пак се очаква. От онези, благодарение на които същата тази „автентична” десница набра своята популярност в първите години на прехода. И на която мнозина все още продължават да вярват.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *