Георги Папакочев: Мечтата ми е да покажа снимките на баща ми в албум

24.07.2017

Георги Папакочев е радиожурналист и носител на званието „фотограф-художник”. Роден на 9 януари 1950 г. в София, завършва Международни отношения във ВИИ „Карл Маркс” и второ висше – журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Като  водещ в Българското национално радио, той е един от създателите на предаването „12 + 3”. От 1993 г. е редактор в радио „Свободна Европа” – София, а от 1995 г. работи за същата медия в Прага. В  продължение на 13 години е бил автор  и  на „Дойче Веле” в София.

Интервю на Румна Стефанова

– Стара ваша мечта е да съберете в албум снимки на баща ви с ликове на известни личности на 20-и век. Успяхте ли да я сбъднете, г-н Папакочев?

– Баща ми остави наследство от хиляди снимки, но няколко стотин от тях са особено ценни. Това са портрети на хора, които са представители на българския културен, музикален, творчески, ако щете и политически елит от годините след Втората световна война до средата на 90-те години. За съжаление все още не съм в състояние да намеря финансиране за един елбум. Просто това е последното, което интересува заможните меценати. А колко добре би било Столична община например сега, около председателството на България на Съвета на Европейския съюз, да раздаде на своите високопоставени участници в събитието  и по един фотоалбум с лица на хората, които са давали европейския и международен  облик на България през този период. Това се практикува навсякъде по света, у нас обаче такива неща няма.

– Казвате, че пред обектива му е заставал и политическият елит на България. Тодор Живков, който според приближените му е бил доста суетен, идвал ли е в ателието?

– Съвсем погрешно комунистите говореха, че навремето баща ми е бил „придворен“, сиреч „царски фотограф“. Нищо подобно не е имало, защото друг голям български творец от фамилията Карастоянови, Бончо Карастоянов, възпитаник на Мюнхенското кино и фото училище, е имал тази чест. Впрочем, през 1953 г.та година властта присъжда на Бончо Карастоянов званието „Лауреат на Димитровска награда“ за операторската му работа по филмите „Утро над родината“, „Под игото“, „Хитър Петър“, та дори и „Бъди щастлива, Ани“. Така или иначе набеденият за „придворен фотограф“ Петър Папакочев тъкмо поради тази причина не можеше по никакъв начин да снима Тодор Живков. Папакочев получи истинското си професионално признание след 1989 година

– Различни портрети през годините на Панчо Владигеров, Филип Кутев, Марин Големинов, Татяна Масалитинова, Катя Попова, Георги Калоянчев…  Какво привличаше тези хора във „Фото Папакочев”?

– Хубавите класически портретни снимки, разбира се, но с много от тези личности баща ми беше и приятел. Заставаха пред обектива му по всякакви поводи – награди, годишнини, творчески успехи, семейни събития. Снимката е исторически документ. Документ, който показва човека такъв, какъвто той иска да остане в паметта на близките си, обществото, почитателите си, а баща ми умееше да прави хората много красиви на снимките. Той успяваше да извади от тях вътрешната им красота, умееше да направи така, че снимките им да радват окото, а не да предизвикват коментари като  – това е снимка за паспорт, колко глупаво изглеждам. Такъв е и смисълът на студийната, ателиарна аналогова фотография, която за съжаление днес почти не съществува вече, тъй като цифровите фотоапарати я изместиха почти изцяло. Така че добрата работа, качеството и чувството за историчност на тези снимки очевидно е карало хората да се връщат в студиото на Папакочев отново и отново.

– Има една много популярна снимка на големия български футболист Георги Аспарухов, оригиналът на която, според градската легенда, бил продаден за 10 000 евро. Това истина ли е?

– Ще ви разкажа  историята. В края на 90-те години феновете на Гунди, за да подпомогнат финансово отбора на „Левски”, организирали някакъв вътрешен търг. Величка, съпругата на футболиста, предоставила оригинала на снимката, който бил купен за споменатата сума от богат колекционер. Това наистина са сериозни пари през 90-те години, но те никога не са стигали до нашето семейство. Аз тогава работех в чужбина и прочетох в български вестник, че е имало такъв търг. Страшно много се изненадах! Но това е комплимент за работата на баща ми. По-любопитна е историята как Гунди попадна в ателието на Папакочев. Баща ми беше голям фен на „Левски”, а семейството на футболиста е било близко с игумена на Бачковския манастир,  когото обаща ми също познаваше. Та той помолил игумена да покани Георги Аспарухов в ателието, за да му направи хубав портрет. Въпросният Гунди обаче се притеснявал и затова „на разузнаване“ била изпратена съпругата му Величка, която след това буквално замъкнала съпруга си при баща ми. И в крайна сметка какво се получи? Десетки фотографи бяха снимали Гунди на игрището, но най-добър остана неговият холивудски ателиерен портрет на Папакочев.

– А каква е историята с потртрета на Емил Димитров, за който навремето се биеха софийските девойки?

– Бащата на Емил, известният „Факира Мити”, беше добър приятел на баща ми.  Правеше му портрети, реклами за представленията и още с първите успешни изяви на Емил,  баща му го доведе в ателието на Папакочев. Резултатът отново е холивудски портрет, който беше отпечатан на обложката на първата дългосвиреща плоча на певеца. „Балкантон”, разбира се, изтри надписа на снимката на Папакочев, защото през тези години беше едва ли не срамота частник да направи симка на толкова популярен естраден певец.

– През 1944 г. баща ви е мобилизиран като  фотограф към Щаба на Първа българска армия. Каква е съдбата на снимките му от този период?

– Баща ми е бил фотограф в Първа българска армия към щаба на генерал Владимир Стойчев. С българската войска той достига до Виена, като през цялото време запечатва с фотокамерата си моменти от бойните действия, от живота на войниците, лобни места на паднали български герои. Демобилизиран, той се връща в София с два чувала  пълни с непроявени фото филми, които Военното министерство му заповядва да предаде изцяло. Филмите, естествено, изчезват. Сега полагам невероятни усилия по косвени признаци да ги издиря във военния архив във Велико Търново. Имам някакво вътрешно усещане, че все пак тези уникални снимки ще бъдат открити. Само трима фотографи са снимали по време на военните действия в края на Втората световна война и един от тях е баща ми. В крайна сметка всичко опира до това, доколко ние, българите, се интересуваме от своята историческа образна памет. Би трябвало военните историци да издирват  тези визуални документи, да ги съхраняват и изучават. Но, както се вижда, те обикновено потъват в някакви архив, най-вероятно непроучени. Това показва едно осъдително отношение към фотографията като исторически документ.

– „Лица от моите фотографски дневници”, „Лица от моята Прага” – това са наименованията на вашите изложби през последните години. Кои са следващите лица, които искате да ни покажете?

– Не се разделям с малкия си цифров фотоапарат и снимам постоянно. Оказва се, че доста мои изображения имат успех в социалните мрежи, защото са актуални и показват неща, които хората обикновено поглеждат, но не виждат… Затова ако някой ден, живот и здраве, почувствам, че има необходимост да покажа тези мои фотохроники в салон, ще се опитам да го направя. Смисълът на фотографията все пак е да бъде видяна от максимално много хора.

Leave a Reply

Your email address will not be published.